„Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!”

— „Балада за Георг Хених”, Виктор Пасков

Ходех на репетиции с надежда. Баба ми казваше, че всеки труд се възнаграждава, и аз вярвах в това. Организирах си времето така, че да гарантирам шестиците по всички предмети, после отивах на пеене. Сядах с изправен гръб на някой от лакираните дървени столове, разположени амфитеатрално в бившата църковна сграда, където сега репетираше Детският хор на маестро Захари Медникаров. Диригентката ни чакаше зад черния роял в ниското, докато някоя от нас обикаляше редиците, за да раздаде кръглите огледалца. Вдигахме ги пред лицата си, звукът от магичния инструмент политаше към купола, а ние отваряхме уста и звънливите гласове се смесваха горе, в обърнатата купа на Господ Бог, за да посипят нежно, като бледорозов ябълков цвят, момичешките ни души с песента на сбъднатите ноти.

От моята уста не излизаше звук. Съдбата ме беше мютнала. Цяла година старателно упражнявах с огледалцето правилния овал, без да пропусна нито една репетиция. Диригентката знаеше, че не пея. Бях ѝ казала за проблема с гласа, както и за намерението си да продължа с репетициите „на сухо”, докато той отшуми. Не спирах да се надявам, а тя все ме даваше за пример на онези ученички, които бяха пропуснали репетиция.

За часовете по солфеж отивах с час по-рано. Влизах на пръсти в някоя от стаите за уроци по пиано, защото беше забранено за непианистите да дрънкат по инструментите, и вадех от чантата си школата-самоучител, която си бях купила със собствени спестявания. Вкъщи криех апокрифа от нашите. Бях на 13. Няколко години по-рано бях информирана, че няма да мога да свиря.
 
– Нямаме пари за пиано – каза хладнокръвно майка ми, удряйки шамар по клавишите на все още незакоравялата ми душа. Нямаше виновни. Просто бяха гладни години, какво ти пиано...

В Хора на Медникаров беше безплатно. Избраха ни след обиколка по училищата. От приятелките ми не взеха само Юлия. Тя плака със сополи в час, пред всички, и диригентките се смилиха. С годините една по една отпаднахме по различни причини. Юлия прояви постоянство, характерно за неталантливите хора, научи се да пее и обиколи света. А може и да е имала талант, но да я е било срам да пее пред всички. Това ние, като деца, нямаше как да го знаем, особено предвид сополите, които тя постоянно вадеше и които действително бяха впечатляващи.

И пианистка не станах. Научих се да свиря една мелодия с две ръце и толкоз. Майка ми казваше, че с тия дълги и тънки пръсти трябва да уча за зъболекарка, за да ѝ купя къща в Австрия, но това е друга история. Тя не се сбъдна за майка ми, защото аз пък исках да се занимавам с изкуство. Макар че ако се беше сбъднала, щях сега друга песен да пея, но и това е друга история.

Десетки години по-късно се захванах с катерене и пръстите ми закоравяха. 

Един ден, докато опитвах да съкратя списъка с подаръци за Коледа, понеже и пари не се научих да печеля, получих съобщение от приятелка, която ме питаше дали искам старото електрическо пиано на дъщеря ѝ. Тя вече имала ново.

Спрях да мисля и се замислих: Какво, за Бога, значеше това?! Можеше ли съдбата просто да ми беше замотала писмата до Дядо Мраз n-на брой години и причините да не получа пиано да са били чисто технически??? Не защото съм била лошо дете например???

Курдисахме го под прозореца в хола като „врата у поле“.

Аз и пиано. Магаре и космос.

Обикалях го няколко дни, накрая издебнах момент да остана сама вкъщи, седнах пред черно-бялата редичка и поставих пръстите си върху клавишите. Мютнах звука до критичния за ухото ми минимум и започнах едва доловимо да свиря. Не беше като във филм, но от петия път стана.

Звуците от детството ми полетяха към последетството, в което се намирах, за да поникнат като кокичета изпод клавишите.

Започнах да обикалям книжарници и да търся самоучители, разпитвах приятели кой е най-евтиният начин да се науча да свиря. Един ден получих съобщение от познати, които ме питаха дали искам 10 безплатни урока в тяхната школа и сериозно намаление след това.

?ДЕ№$$$%%456ндсао((л1@, помислих си моментално. Пред околните не издадох нито звук, даже няколко дни не казах нищо на никого, за да не прекъсна музиката от мисли в ума си. Чак отпуск си взех и го направих. Just did it. Записах си час за урок. Засрамих се от раните по ръцете си и от лошо изрязаните си нокти, но после веднага потърсих в интернет безплатен аранжимент на „Бохемска рапсодия“.

– Някой ден ще мислим за това, но сега е рано – каза учителката.

И ето ме, вечната ученичка – сега и пианистка, която се учи да контролира силата в своите пръсти, за да никнат кокичета, докато Господ Бог посипва душите на съседите, моята скрита публика, с бледорозов ябълков цвят.