И спомням си как яздехме коне,
ти викаше: "Ще те настигна"
и "Обичам те!",
а аз извръщах се във смях
през рамене
и впусках се в галопа на мечтите ни.

Не знаехме, че няма да е все така,
или забравяхме, 
навярно преднамерено,
не си говорехме за любовта, 
че тя е тук или че може да е временна.

Обсипвахме се със звездите на нощта,
които гледахме,
на плажа сгушени 
в уюта на наивността.
И ходехме в море до глезени.

Ти беше прав, когато каза, 
че сама 
ще тръгна, без да се обърна,
и висулки ледени 
забиха се във моята глава
от думите ти злонамерени.

Не можеш да виниш сега 
сърцето ми,
че търсеше от същото.
Когато сред живота спря,
аз исках да си продължа,
да яздя във галопа на мечтите си.
Да вика някой все така:
"Обичам те, обичам те, момиче!".

9 април 2026 г.