Денят е топъл и юнски, в парка цвърчат птички, деца и царевички. На пейката до мен сяда видимо мъж. Много добре знам защо сяда. Другите пейки са заети, а и децата ни си играят заедно. Налага се да си говорим. По-точно аз си налагам, защото обратната връзка, която получавам от близки как съм била социопат и съм дистанцирала хората, ме кара от време на време да осъществявам напъни към съвършенство. Vir bonus dicendi peritus, дето има една дума. Говорим си от немай къде. Аз, разбира се, се напрягам, но мускулите ми, развити от подобно всекидневно напрежение, включват на работен режим и ми цвъкват спокойствие сред воплите на младежта:

– Ако още веднъж изшутиш топката, ще ходиш ти да си я гониш!
– Айде бе, мързи те да гледаш!
– Не съм длъжна да ти гоня топката и да слушам некви кифли, че щели да я спукат, ако още веднъж я запратиш при тях!
– Айде дай пас де, ееее! Само проблеми създаваш!

Информирам мъжа на пейката, че точно преди година един сладолед е струвал 3 лева, а сега е 3 евро. Леле, как го измислих! Статистика, аргументи, цифри, тема за 5 бири поне!

– Аз не ги гледам вече цените, да не се ядосвам - приключва прясносъздадения разговор онзи.

Пейката се разтриса от топка, изшутена от други деца, играещи зад нас. Тайничко си плюя в пазвата, което за мъжа на пейката изглежда все едно си гледам в деколтето дали циците ми са на мястото си. То в такива ситуации няма полезен ход.

Социалната цена на политическата и международната нестабилност не го вълнува. Ще трябва да мисля друга тема, обаче се сещам, че на никого не съм длъжна, и млъквам. Чувствам умора от словесната интеракция. Да предлага тема за разговор той, аз вече съм се напънала и сега ще си почивам. Вземам си телефона, нищо, че не мога да го гледам вече – отвсякъде искат да ми продадат нещо за 3, 30 или 300 евро. За 3000 не ми предлагат, защото така са ме таргетирали. Звънят ми от непознат номер и ме питат дали имам време – не да ми продадат нещо, а да ми дадат пари. После ще им ги връщам, с минимална лихва. Затварям директно, установила съм, че любезността в днешно време носи пари, но не и на мен.

Разказвам как един много любезен майстор е взел на блока, в който живея, 400 евро, за да смени една външна PVC тръба, която можех и аз да сменя, ако знаех от кой кран се спира водата, ако имах такава тръба и такъв гаечен ключ. Усещам се, че става твърде фройдистко, и млъквам. Сещам се обаче, че съседът ми по пейка може да ми помогне с намирането на майстор и му разказвам как са ми направили вратичката към топломера с 10 см встрани и сега от “Техем” искат някой да разбие гипсокартона с налепените плочки отгоре, да премести вратичката, за да могат да монтират дистанционно отчитащ топломер, обаче майсторът, на когото съм звъннала, ми е казал да намеря “картонджия” и плочкаджия, тоест още двама майстори, които да ми решат проблема, създаден от други трима майстори.

Заключавам, че накрая ще взема чука и сама ще направя отвора в стената! Млъквам и зачаквам ефекта. Все пак подобна безпомощност не може да не предизвика поне 3 грама съчувствие, ако не и предложение за контакт с баш майстор, който ще направи всичко за по-малко от 300 евро. Не, че ги имам, но в банката и без друго искат да ми помогнат и да ми дадат едни пари.

– То жалко, че е баня и няма да можеш да сложиш после една картина отгоре, да скрие дупката.


4 юни 2026 г., София