Днес се озовах сама на скалата. Учителят си накова съседния маршрут и каза, че отива да прави друг, на друг сектор. Замълчах си. Знаех, че в планината рано или късно се стига до ситуация, в която оставаш сам и трябва да решаваш проблемите, докъдето ти стигат способностите. То и в живота така.
Ако има нещо, каза, ще ми се обадиш по телефона. Ах, да, телефона... Погледнах го как се вее в едно мрежесто пликче, на което му се скъса сутринта закачалката, та трябваше да го приспособявам, за да го закача на седалката. Ако се наложи и ако не го изпусна, и ако има обхват, казах си наум, ще ти звънна, ако чуеш покрай бръмчемето и грохота на падащите камъни. Таняяяя, забравил съм си телефона в колатааа... Но винаги имаш опцията да пуснеш рапел и да слезеш, каза и тръгна. Разбира се. Поглеждам ронляка над себе си и се захващам за работа. Не искам да го гледам, няма смисъл, а и току виж ме пернал някой камък, бутнат от въжето, на което се клатя, докато извършвам всичките неща, в които опитът ми няма никакви седименти. Присвивам очи максимално, така че едва виждам, за да не ми се напълнят с прахоляка, който се сипе. Пълнят се, естествено, но поне гледам да ги пазя от камъчета, защото при ситуация няма да мога и да се спусна, ако не мога да виждам. Филмирам се яко, но за все по-кратки епизоди. Издухвам всички мисли с духалката. Хвърчат камъни във всички посоки. Това ми разтърсва представите за света и за живота в него. Същото като, ако на 5 разбереш, че баща ти е наемен убиец. "Здрав като скала!" Тинтири-минтири. Усещането за ронещи се камъни е главозамайващо. Изведнъж всичко започва да ти изглежда нестабилно, разпадащо се, чупливо... И в двата смисъла на думата.
Не мисля. Проверявам непрекъснато дали е изправна системата, ослушвам се, преговарям наум (и на глас) кое след кое следва в работата с инвентара. Все има неочаквани ситуации, нещо, което сама трябва да измисля. Вися на 20 метра и експериментирам. Подсигурявам се двойно и тройно, губя време, но схващам, че това не е игра на смелост и безумие.
Чувам кратко свистене и усещам остра болка в коляното - било е малко, уцелило ме е там, където минава нервът. Една минута плача от болка и от самосъжаление. Може и по-малко да е било, бързо ми светва, че няма никакъв смисъл от емоции. Мисли, мисли! Мисля. Измислям го. Проработва. Тествам системата, устройството ме държи, спускам се бавно, докато издухам окончателно всичко. И, о, колко е хубаво да се завърнеш (меко) на земята! 
Със СИГУРНОСТ знам какво ще сънувам... Но може и да си променя решението ;)

25 август 2022 г.