Това е втората част от разговора ни с българския алпинист Тончо Тончев. В първата той разказа други истории. Линк към нея има по-долу в този текст. 

През 1993 г. Тончо Тончев става първият българин, стъпил на Нанга Парбат. През 1995 г. изкачва Дхаулагири - ден, след като Радко Рачев става първият българин, достигнал този осемхилядник. През 1997 г. отново е на Дхаулагири - тогава с Николай Петков осъществяват първото българско изкачване на осемхилядник в алпийски стил (без предварителна подготовка на маршрута). Има множество изкачвания в чужбина - в Полша, в Словакия (Татрите), в Алпите, Доломитите, Кавказ, Памир, Андите, Фанските планини (Таджикистан), Хималаите, Каракорум. Сред по-известните върхове, на които е бил, освен Нанга Парбат и Дхаулагири, са Ленин, Аконкагуа, Арарат, Казбек, Елбрус, Монблан, Матерхорн, Хан Тенгри.

Роден е в троянското село Бели Осъм на 1 юни 1967 г. Още през 1981 г. иска да се занимава с алпинизъм, но се налага първо да изкара курс по пещерно дело.

Тончо: Тогава тъкмо се беше върнала експедицията от Лхотцеi, само за алпинизъм се говореше и аз да не остана по-назад... Обаче като разбраха, че нямам и 14 години, ми казаха да дойда след още две. Отидох при спелеолозите, те ме взеха и завърших курс.

През 1983 г. прави втори опит да се запише на курс по алпинизъм. Тогава обаче се организира спелеоложка експедиция в Чехия и понеже в онези времена да излезеш в чужбина е трудно постижимо, решава да се включи, отлагайки алпийските си планове. Осъществява ги година по-късно, през 1984, на 17-годишна възраст.

Тончо: Година по-късно обаче ме взеха в казармата, беше задължително. После отидох да уча в Пловдив, във ВСИ. Тогава от “Академик”ii започнахме вече по-сериозно да катерим. Ходехме в Алпите, в Кавказ. Троянци обаче не ме забравиха и ме поканиха на експедицията до Гашербрум II. Два пъти стигнах до щурмовия лагер, но и двата пъти нямах шанс да атакувам. То беше заради пуста дисциплина,

навремето като се кажеше нещо, се изпълняваше...

Първия път човекът, с когото бях в свръзка, не беше в състояние да атакува и Минко Занковски (ръководителят на експедицията - бел.ред.) каза: “Или двамата нагоре, или двамата надолу”. И така, слязохме. После пак със същия човек се качихме до щурмовия лагер. Същия ден Радко и Господин се бяха качили на върхаiii, аз ходих малко нагоре да ги посрещам, че беше тъмно. На другия ден нито те можеха да слязат надолу, нито ние да идем нагоре. Накрая ни казаха: “Зарязвайте палатки, чували, всичко и се спасявайте”. Такава виелица беше! Обаче то как се зарязва екипировка?! Все едно ловим пилци в затворено. Един затиска, друг тъпче в раницата... Та така завърши експедицията за мен.

Само година по-късно, през 1993 г., Тончо Тончев става

първият българин на Нанга Парбат

Тончо: През 1993 г. зимата се качихме на Матерхорн, по Северната стена, накрая се наложи да свием вляво, но се качихме на върха. Къде другаде съм ходил, съм забравил... Пак Кавказ, Алпите, с жена ми на Айгер, на Северната стена съм ходил, върнахме се от Бивака на смърттаiv, не можахме да се качим. В Кавказ имам някои интересни изкачвания - на Джантуган (4012 м) Северната стена, например. На Елбрус, на Казбек съм бил и на разни други по-лесни върхове - Арарат, Монблан, какво да ги споменавам? То не е катарене, ами туризъм.

Връщам го към Нанга Парбат. Изкачва този осемхилядник сам над щурмовия лагер.

Тончо: Тогава можехме още двама от България да се качим, ако не бяхме тръгнали толкова късно. Ама пътувахме с камиона, нямахме пари... 5-членна експедиция с 11 носачи, няма и 300 кг багаж, смятай на човек по колко килограма е за експедиция на осемхилядник (по 18 кг на човек - бел.ред.), това с екипировката, с всичко. Пълни измекяри бяхме! Носехме 80 м въже, смятахме с катерене да се качим, ние не можем да фиксираме парапети - не! Извадихме късмет - предишната година опънахме на всички парапетитеv.

Още по темата: “Тончо Тончев: На Гашербрум II през 1992 г. българите фиксирахме парапетите до последния сантиметър”

Едни испанци си тръгваха същия ден, когато ние пристигнахме в базовия лагер, та ни дадоха хората и храна, каквото им беше останало. Имаше парапети почти до щурмовия лагер. На второто излизане (ние пристигнахме на 3 август, значи на 13 август, беше петък, затова си го спомням) тръгнахме за върха. До 7000 м да тръгнеш на десетия ден от базовия лагер - бива, ама до 8000, да ти кажа, ташкън (от турски: вповече - бел.ред.), то си иска аклиматизация тази работа... Качихме се трима на щурмовия лагер, на 7400 (със Станимир Георгиев и Цветан Коцев).

На следващия ден условията за атака обаче не са подходящи. Решават да изчакат и ако надвечер се оправи времето, да продължат нагоре през нощта, за да са сутринта на върха и после да имат цял ден за слизане. Координират се с Минко Занковски и той се съгласява. По обед времето действително се оправя, но Цветан се отакзва, по-късно вечерта се отказва и Станимир. Разбират се да слязат тримата на следващия ден.

Тончо: На сутринта станахме и Цецо каза, че слиза надолу, защото го боли главата. Стигна парапетите. И на мен не ми беше добре, ама като знаех как се ядосвах предишната година, когато два пъти ходих и нищо не направих... После, като слезеш, съжаляваш. А пък нямаше да има повече ходене нагоре. Викам: “Ами ще пробвам”. Добре, ама от 8 сутринта до 18:30, за 10 и половина часа, смятай каква денивелация съм правил

няма и 100 метра в час

Беше тегаво, беше навалял сняг по онова плато, ние тогава не знаехме, че може и направо да се изкачва, през превала. Добре, че в Пакистан се мръкваше към 21 ч., та горе-долу тогава стигнах на Бацинския превал, там си бях оставил и раницата. Имаше стъпки, не беше нужно да си светиш, вървиш по стъпките и те те водят към щурмовия лагер. Ама то като си каталясал... Повече пълзях, отколкото да вървя. Стъпки има, ама те - замръзнали, и се спъваш в тях, на кого да му дойде на акъла, че можеш да вървиш извън тях. Преплиташ крака, паднеш, а да си починеш - а задремеш, а халюцинации, айде пак ставай, айде пак пълзи... По нощите стигнах щурмовия лагер.

Имаше ли момент, в който мислеше, че може и да не успееш да се върнеш?

Тончо: Въобще не мислех, да ти кажа честно. То като си замаян, някакви мисли чак... По-скоро ме беше страх от тъмното. Чувах на немски някой да ме подканя: “Как си мислиш, че няма да стигнеш?!”, без да знам немски. Като бях в палатката, така ми бяха намръзнали ръцете, и като запалих котлона - газта като е замръзнала не свети, ами примламва с червен пламък - стана светло, на челника ми беше паднала батерията, стоях и се топлих, и се сетих за Доки (Стайко Кулаксъзов, експедиционен лекар - бел.ред.), той все казваше: “Течности, момчета, течности!”. Казах си - тъй и тъй гори това примусче, чакай да сложа едно канче, да стопя малко сняг. Бяхме се разбрали от коя страна на палатката да пикаем, от коя - да гребем сняг за вода. Обаче аз съм забравил от коя страна и накрая гребнах от средата, викам си: “Ами какво да правя, то се е видяло...”. Та такива работи на Нанга Парбат.

Отказвал ли си се от алпинизма?

Тончо: Какво да ти кажа, преди 5 години бях на Аконкагуа с големия си син. Преди експедицията до Транго счупих на 11 места и двата си крака (Тончо е в първоначалния състав на експедицията през 1998 г., но заради инцидент при катерене на скалите край Враца и получените травми, отпада - бел.ред.).

И тогава побелях за един месец

През 2003 г. качих пик Ленин, когато беше подготовката за втората национална експедиция до Еверест. Имаше национален отбор. Чак тогава разбрах, че горе-долу съм се оправил. Може би съм един от малкото от състава, дето не е сърдит, че не е заминал на експедицията. Всеки смяташе, че е видите ли - пренебрегнат, пък то не може от толкова много хора да заминат 10, плюс че някои 100 на 100 са сигурни. Все пак човек трябва да приема такива неща философски. Е, криво ми беше, че даже и в т.нар. резерви не попаднах, и то не за друго, ами защото тия т. нар. резерви бяха трима души, които не можаха да стигнат и до щурмовия лагер на Ленин... Но така си е преценило ръководството, така е сторило... Качвах се на разни шестхилядници из Непал.

Как продължава животът ти сега?

Тончо: Походвам, прикатервам - на едни пясъчници над Мостово, там с Радко направихме първите маршрути, сега има към 20, по 2-3 въжета. Занимавам се с височинна работа - правя това цял живот, имам скромна фирмичка с няколко души, които работят.

Как ти повлия на самочувствието изкачването на високи върхове и големи стени по трудния начин? Прави ми впечатление, че единият тип хора се смиряват, не искат да говорят за себе си, другият тип се възгордяват, почват да преекспонират. На теб как ти повлия това?

Тончо: Аз едно, че съм роден в планината, друго - че си ме привлича. Като дойдох в Пловдив, в “Академик”, състезателното катерене и алпинизмът бяха разделени в отделни клубове. Тогава Сашо Акалски - сега живее в Канада, беше треньор на националния отбор, при него съм карал курсовете - беше дошъл в Пловдив. Имаше катерене и алпинизъм, заради планината си избрах алпинизма. Катеренето ми беше малко странно, тогава в Пловдив беше направена първата изкуствена стена, в панаирните палати, даже аз участвах в строителството, тъкмо бях завършил първи курс студент. Спомням си, че ходехме да крадем тръби от скеле, защото тогава строителните материали бяха дефицит. Имаше един строеж и когато гасяха тока 3:1, вечер, всеки нарамваше по една тръба и към Панаира. Ходехме зимата и ние на стената, но тя си беше на катерачите, не на алпинистите. Като направят нещо и почват да викат на някого: “Падни, падни!”, как ще казваш така на някого, щото ти си минал?! Защо на Вуте да му е зле? Не ги разбирам тия неща!

Имал съм огромно уважение към тези, които са ме завели. После съм се опитал да предам нещо на по-младите. Важното е да останеш удовлетворен от стореното. Даже не мога да си представя сега т.нар. височинен туризъм - да сложиш кислородната маска и да отидеш, за да удовлетвориш някакво самочувствие. И като го направиш, кому е нужно да биеш тъпана насам и натам, сякаш кой знае какво станало. Не харесвам колекционерството. Жалко е за другите, дето наистина са направили нещо стойностно, да се приравнява едното с другото. То няма нищо общо. Аз това не го разбирам... Може би и така съм възпитаван. Пък чак и да послъгваш - за какво, пари ли ще ти дават за тая работа? Не го разбирам. Аз съм скромен човек.

Никога не съм слагал кислородна маска

Не съм пробвал да видя как е с кислород, но всички казват, че помагало. Айде, да отидеш някъде и да сложиш кислород, за да се спасиш, го разбирам, ама да тръгнеш нагоре, да ти носи някой палатката на гърба и да ти готви...

Когато ходих със сина си на Аконкагуа, той беше на 17 години, гледах някаква статистика кой е бил най-младият, изкачил върха, беше трети-четвърти, ама другите били с кислород, с водач. Казах му: “Мишо, ти си ял храната, която си изнесъл на гръб, спал си в спалния чувал и в палатката, които си носил, даже поносваше повече от мене, щото аз съм дърт, пък ти си млад, така че ти си го направил със собствени усилия и трябва да си доволен от това!”. Иначе можеш да отидеш и да си платиш - не носиш нищо, освен екипировката, в базов лагер те хранят, нагоре има опънати палатки, има кой да ти сготви, има носачи - ако ще е така, за какво да го правиш?

Публикувам със закъснение това интервю - няколко дни, след като Тончо изкачи за втори път Арарат. Този път с по-малкия си син - Боян, на 16 г.
---
i  Първата и единствена национална експедиция до този връх, в рамките на която Христо Проданов става първият българин, изкачил осемхилядник.
ii  Един от най-големите алпийски клубове по онова време.
iii  На 23 юли 1992 г. Господин Динев и Радко Рачев стават първите българи, изкачили Гашербрум II, 8035 м.
iv  През 1935 г. Карл Мерингер и Макс Зедлмайр правят втория опит за изкачването на Северната стена на Айгер (първият е година по-рано, на саксонците Вили Бек, Курт и Георг Льовингер). Тръгват на 21 август, но три дни по-късно проследяването им става невъзможно заради влошаване на времето. Три седмици по-късно са забелязани от самолет, замръзнали на 3300 м. Мястото е наречено „Бивакът на смъртта“.
Първото успешно преминаване на Северната стена е на 21−24 юли 1938 г. от германско-австрийска експедиция - Хайнрих Харер, Фриц Каспарек, Андерл Хекмайр, Лудвиг Фьорг.
През 1973 г. Иван Вълчев и Методи Савов правят първия български опит за изкачване на Северната стена на Айгер, но го прекратяват заради неподходящи метеорлогични услоивия. През 1975 г., заедно със Спас Малинов записват първото българско изкачване (по класическия маршрут). През 1978 г. тримата, заедно с Мария Христова, правят първото българско изкачване на т.нар. Японска диретисима на Северната стена на Айгер.
v  Става дума за експедицията до Гашербрум II година по-рано, когато българите вървят преди всички и фиксират въжетата до върха.

===
Ако харесвате това, което правя, можете да видите секцията "Ако искаш да ме подкрепиш" в основното меню на този сайт. Благодаря!