Както си катерехме, край краката ми прелетя кондор. Стъпил на земята, той е висок около метър и половина, а когато разпери криле и те доближи там, на стената, усещането е неописуемо, разказва Мирко Бръмбаров малко след завръщането си от Патагония.
В началото на 2026 г. заминават там с Тако Младенов (и двамата от АК “Млад дихател”), за да изкачат Поансенот (Aguja Poincenot) – скална игла, висока 3002 м, в масива на Фиц Рой. На 26 януари пристигат в Ел Чалтен – последното населено място и отправна точка за всички алпинисти към магичните големи стени в района.
Мирко е за първи път в Патагония, но е чувал много от своя партньор. През февруари 2020 г. Тако, Никола Леваков и Стоян Тодоров – Мулето изкачват Фиц Рой (3405 м), най-високия връх на Патагонските Анди и един от символите в бигуол катеренето, намира се на границата между Аржентина и Чили и е обграден от 1000-метрови стени.
Сега Ел Чалтен е вече туристическо място – “много комерсиално, за каквото могат да ти вземат пари, ти вземат пари”.
Мирко и Тако се насочват към Поансенот, обаче удрят на камък.
“В прозореца, в който успяхме да отидем на подстъпа, през нощта заваля сняг и за 5 – 6 часа натрупа доста. Скалата се заснежи и не можахме да тръгнем. Никой не тръгна в онзи ден. Беше в средата на пребиваването ни в Патагония.”
После решават да отидат на иглата Гийомe (Aguja Guillaumet, 2580 м).
“Вече бяхме уморени. Там всеки ден имаш някаква работа, правиш нещо. За две седмици навъртяхме 200 км по планинските пътеки. Багаж се носи по два дни в посока. Пренесохме го в един палатков лагер и там сме пребивавали. На 13 км беше другият бивак. Вървиш един ден, бивакуваш, втория ден се изкачваш по един сипей към стената...”
На третия ден, 7 февруари, около 9:30, започват да се катерят по тура, преминават го и в 1:30 през нощта се връщат в палатките. Един ден слизат до долния лагер, почиват още едно денонощие и се отправят към Ел Чалтен.
“Не мога да кажа дали е било трудно. Не можеш да се доверяваш на това, което пише (в интернет). Хората имат различни представи за трудност, като цяло, зорът е да стигнеш до самата стена, подстъпът е труден, защото минава през ледник, падат мъгли. Когато има мъгла, движението е рисково, понякога дори – невъзможно."
По целия маршрут е имало само 4 клина на пасажното въже:
“То е една вертикална цепка. В началото е много хубава, после се разширява, става по-заоблена...”
Изкатерват се по еспадрили. Следват рапели по “парцали” (стари въжета, оставени там, както навсякъде в планината).
“Всичко ни вървеше много добре, особено рапелите на връщане – Тако ги направи перфектно. 13 рапела за 2,5 часа. Един камък не падна”, казва Мирко.
Питам го дали това посещение на Патагония е било подготовка за по-голяма цел. Отвръща, че са били там за удоволствие:
“Нашите цели са предимно естетически. Не технически, защото считаме, че естетиката е основен градивен материал на човешката личност”.
Снимки: Мирко Бръмбаров, Тако Младенов
В началото на 2026 г. заминават там с Тако Младенов (и двамата от АК “Млад дихател”), за да изкачат Поансенот (Aguja Poincenot) – скална игла, висока 3002 м, в масива на Фиц Рой. На 26 януари пристигат в Ел Чалтен – последното населено място и отправна точка за всички алпинисти към магичните големи стени в района.
Мирко е за първи път в Патагония, но е чувал много от своя партньор. През февруари 2020 г. Тако, Никола Леваков и Стоян Тодоров – Мулето изкачват Фиц Рой (3405 м), най-високия връх на Патагонските Анди и един от символите в бигуол катеренето, намира се на границата между Аржентина и Чили и е обграден от 1000-метрови стени.
Сега Ел Чалтен е вече туристическо място – “много комерсиално, за каквото могат да ти вземат пари, ти вземат пари”.
Мирко и Тако се насочват към Поансенот, обаче удрят на камък.
“В прозореца, в който успяхме да отидем на подстъпа, през нощта заваля сняг и за 5 – 6 часа натрупа доста. Скалата се заснежи и не можахме да тръгнем. Никой не тръгна в онзи ден. Беше в средата на пребиваването ни в Патагония.”
После решават да отидат на иглата Гийомe (Aguja Guillaumet, 2580 м).
“Вече бяхме уморени. Там всеки ден имаш някаква работа, правиш нещо. За две седмици навъртяхме 200 км по планинските пътеки. Багаж се носи по два дни в посока. Пренесохме го в един палатков лагер и там сме пребивавали. На 13 км беше другият бивак. Вървиш един ден, бивакуваш, втория ден се изкачваш по един сипей към стената...”
На третия ден, 7 февруари, около 9:30, започват да се катерят по тура, преминават го и в 1:30 през нощта се връщат в палатките. Един ден слизат до долния лагер, почиват още едно денонощие и се отправят към Ел Чалтен.
“Не мога да кажа дали е било трудно. Не можеш да се доверяваш на това, което пише (в интернет). Хората имат различни представи за трудност, като цяло, зорът е да стигнеш до самата стена, подстъпът е труден, защото минава през ледник, падат мъгли. Когато има мъгла, движението е рисково, понякога дори – невъзможно."
По целия маршрут е имало само 4 клина на пасажното въже:
“То е една вертикална цепка. В началото е много хубава, после се разширява, става по-заоблена...”
Изкатерват се по еспадрили. Следват рапели по “парцали” (стари въжета, оставени там, както навсякъде в планината).
“Всичко ни вървеше много добре, особено рапелите на връщане – Тако ги направи перфектно. 13 рапела за 2,5 часа. Един камък не падна”, казва Мирко.
Питам го дали това посещение на Патагония е било подготовка за по-голяма цел. Отвръща, че са били там за удоволствие:
“Нашите цели са предимно естетически. Не технически, защото считаме, че естетиката е основен градивен материал на човешката личност”.
Снимки: Мирко Бръмбаров, Тако Младенов
Leave a comment