През 2022 г., по време на Банско филм фест, направих интервю с Хунахо Сан Себастиан (Juanjo San Sebastian), един от най-уважаваните алпинисти в Страната на баските. Интервюто беше готово за ефир, когато стана големият технически срив в БНР (вероятно някога сте чули за това по новините) и всичко изчезна, а по ред причини този път не бях архивирала работата си. Загубих интерес да правя всичко наново. Едно подобно интервю изисква не просто да бъде монтирано и "покрито" на български, в разговора обикновено се споменават имена, събития и факти, които си струва да бъдат проверени не само за да е коректна информацията, но и за да бъде разказът по-пълен и интересен. Актуалните теми ме притискаха и така 3 години файлът със суровия запис от диктофона ми престоя на десктопа ми, отделен с още няколко такива. Ето го най-после!
===
За да изпиташ щастие, трябва да положиш усилия, а само ако полагаш усилия, можеш да живееш достойно, казва Хуанхо Сан Себастиан, едно от популярните имена в испанския алпинизъм през 80-те и 90-те години на миналия век. Дълги години работи като оператор в телевизионно предаване за екстремни спортове, автор е на книги, режисьор на филми и ръководител на една от първите школи за алпийски водачи в Испания. 

Роден е в Билбао на 23 април 1955 г. Започва да се катери на 17-годишна възраст. През 1979 г. прави първите си изкачвания в Алпите и в Андите, Южна Америка. През 1981 г. за първи път отива в Хималаите, на Западната стена на Гаури Шанкар (Gauri Shankar, 7181 м). В следващите две десетиелетия изкачва редица други върхове, сред които Макалу, Чо Ою, Шиша Пангма (Централен връх), К2. Има изкачвания също в Африка (Килиманджаро и Рувензори), Канада, САЩ (някои от класиките в Йосемити), Аржентина (Аконкагуа), Бразилия (Пао де Асукар) и Нова Зеландия.

През 1986 г. достига седемхилядника Чоголиса (7665 м) в Пакистан по нов маршрут (по Североизточния ръб). След неуспешен опит да изкачи К2 по японския маршрут (на Западната стена), прави още два опита на този осемхилядник (по маршрута на Чесен и по нормалния маршрут), като успява при четвъртия, през 1994 г. (от север). Успехът му обаче е съпътстван от един от най-драматичните епизоди в живота му, тъй като партньорът му Ачо Апеянис (Atxo Apellániz) загива, а Хуанхо Сан Себастиан губи частично 7 от пръстите на ръцете си.

Тези свои преживявания описва в книгата си “Cita con la cumbre” (“Среща с върха”). Издава още няколко книги. От 1983 г. до 2004 г. работи като оператор за испанската телевизия RTVE и нейното предаване “Al filo de lo imposible” (“На ръба на невъзможното”) с поредица от документални филми за дивите места по света и тяхното изследване (върхове, полярни ледени шапки, големи дълбочини и пр.). Автор е на документални филми за баския алпинизъм. Развива активна социална и синдикална дейсност.

През декември 2018 г. е удостоен с наградата на фондация WOP на филмовия фестивал в Билбао за кариерата си на алпинист и като "пример за подражание в самоусъвършенстването, смелостта и отдадеността". През 2023 г. е отличен с Годишната награда на Испанското географско дружество.

Хуанхо Сан Себастиан: Първо започнах с катеренето, а след това със снимането, никога обаче не съм бил професионален оператор. Работил съм за телевизия, но просто снимахме там, където професионалистите не можеха стигнат. Бих казал, че съм преди всичко катерач, после алпинист и разказвач, много обичам да разказвам истории.

Повечето катерачи не обичат многословието, не им допада да разказват за преживяванията си.

Хуанхо Сан Себастиан: Ами не знам за тях (смее се).

Започвате изкачванията си в Хималаите през 80-те години, когато там се правят големи постижения.

Хуанхо Сан Себастиан: Не мисля, че тогава бяха направени най-големите постижения, а може би най-дръзките. На нас, в Испания, обаче ни липсваше както обучение, така и технически средства. Те дойдоха малко по-късно и от тях се възползваха други алпинисти, поколението около 2000-та година. Например братята Иньоратеги*, те успяха да осъществят мечтите, които ние имахме по-рано, а и да помечтаят още по-смело от нас. Нашите изкачвания също бяха доста дръзки – и за времето си, и за нивото, на което беше тогава испанският алпинизъм.

Сега Хималайската корона и разни "рекорди" са масова цел. Много по-малко хора се насочват към изкачвания по нови маршрути, в отдалечени райони...

Хуанхо Сан Себастиан: Да, но ние се интересуваме именно от това малцинство. Другите са ясни...

Как гледате на случващото се по високите планини?

Хуанхо Сан Себастиан: Лоши неща се случват там. Ходят много хора, които не си знаят способностите, не са ги изпробвали. Опитват се да избегнат всички рискове и всяка възможност да сбъркат, разчитат изцяло на шерпите си. Това има пагубно въздействие върху планината, лишава човек от възможността да остане сам със себе си, да се отърси от всичко излишно и да се опознае там, горе, да види на какво е способен. Това е смисълът на тези изкачвания, на това опасно занимание, алпинизма – да опознаеш себе си. Не разбирам защо в някои определени кръгове в обществото сегашният масов тип изкачвания предизвиква възхищение. По-скоро трябва да предизвиква презрение. В днешно време обществото оценява какво се прави, а не как е направено то.

Как събирахте информация преди? Да изкачиш по нов маршрут висок връх в Каракорум през 80-те години, без интернет, не е шега...

Хуанхо Сан Себастиан: Четяхме книги и малкото специализирани списания, които имаше. По онова време мой приятел претърпя много тежък инцидент в Алпите и ни направи впечатление, че лекарите гледаха на него като на нормален човек, а алпинистите в Испания бяхме някаква банда откачалки, които не правеха друго, освен някакви абсурдни неща. Тогава черпехме опит от французите, следвахме техния модел. Беше времето на големите национални експедиции – тежък стил, с кислород, с фиксирани парапети. После започнахме да се вдъхновяваме от британците, от Крис Бонингтън, Дъг Скот и т.н.

Когато през 1994 г. изкачва К2, на слизане Хуанхо Сан Себастиан и неговият приятел Ачо Апеянис са ударени от лавина, която ги разделя. Хунахо Сан Себастиан се изкачва отново нагоре, до Лагер 4, за да помогне на приятеля си. С помощта на други членове на експедицията пострадалият е свален до Лагер 2, където обаче умира. Заради получените тежки измръзвания, Хуанхо Сан Себастиан губи 7 от пръстите на ръцете си, от стреса му опадва косата. Питам го какво се е самоубеждавал, за да се завърне после отново към планината.

Хуанхо Сан Себастиан: По време на инцидента реагирах напълно адекватно. И аз, и останалите ни приятели от експедицията направихме всичко възможно, за да го спасим. Въпреки трагичния завършек, това беше една красива история – за солидарност и приятелство. Не го изоставихме, направихме всичко по силите си, така че той да не умре сам. Затова после продължих живота си с чиста съвест.

Ходих и на други върхове, но наистина не можех да забравя трагедията. От някои се отказах – например, Дхаулагири. Имах възможност да участвам в експедиция до там, но не пожелах. Ходех на шестхилядници, на седемилядници, но не и на осемхилядници.

В България казваме, че най-добрият алпинист е живият алпинист. Вие на какво отдавате своето оцеляване?

Хуанхо Сан Себастиан: Отдавам го на това, на което дължим и живота си – на случайността. Освен това, и на страха – страхувам се и това ме прави предпазлив.

В книгата си “Cuanto es mucho tiempo” правите една ретроспекция на събитията в своя живот в планината. Можете ли от днешна гледна точка да кажете кое си е струвало и кое – не?

Хуанхо Сан Себастиан: Заслужаваше си да изживея тази скръб, да натрупам този опит, който ме трансформира до такава степен, че когато чета своя статия отпреди 30 години, осъзнавам, че вече не съм същият човек.

В тази книга пишете, че винаги, когато сте били много щастливи, сте били много уморени. Човек сам ли си гради щастието? Или то е въпрос на късмет и на гледна точка?

Хуанхо Сан Себастиан: Личното щастие е свързано с отношението на човек към живота. Щастието може да не е свързано по никакъв начин с удоволствието, а с това да живееш живота си, както искаш. Това винаги води след себе си отговорности, усилия, жертви и саможертви.

Тоест човек трябва да положи усилия, за да е щастлив.

Хуанхо Сан Себастиан: Да, аз не разбирам как можеш да изживееш достойно живота си, без да положиш усилия.

Интервюто на Таня Иванова с Хуанхо Сан Себастиан можете да чуете в звуковия файл горе. То беше излъчено в предаването "Преди всички" на Българското национално радио на 6 август 2025 г.

Превод: Светослава Славчева
Снимки: Desnivel, Sebastian Alvaro, ElMundo.es, SGE.org, личен архив на Таня Иванова
---
* Баските алпинисти Феликс и Алберто Иньоратеги. Феликс загива през 2000 г., на 33-годишна възраст, на слизане от 12-ия си осемхилядник, Гашербрум 2. След смъртта му, в негова памет е създадена фондацията “Балистан” за по-добър живот на местните хора от долината Хуше в Пакистан. Две години след смъртта на по-големия си брат, през 2002 г., Алберто става вторият испанец и десетият човек в света (а също и най-младият по онова време, на 33 г.) с Хималайската корона, освен това - четвъртият в света, изкачил 14-те осемхилядника без допълнителен кислород.
===
Ако харесвате това, което правя, можете да видите секцията "Ако искаш да ме подкрепиш" в основното меню на този сайт. Благодаря!