Да те покани самият Райнхолд Меснер на експедиция, е чест, която малцина са имали. През 1986 г. той става първият човек в света, изкачил всички осемхилядници, при това без допълнителен кислород, а някои от тях – по нови маршрути. Три години по-късно Меснер се отправя към неизкачваната Южна стена на Лхотце с международна експедиция, в която е и Йежи Кукучка – прочутият поляк, който година след Меснер е станал вторият човек с Хималайската корона. За новата експедиция двамата се обръщат към Фулвио Мариани – швейцарски алпинист и кинооператор, който снима експедицията и се оказва последният, интервюирал Кукучка.


Срещнах Мариани на Фестивала за планинарско кино в Словения, където бяхме в журито, по покана на словенския алпинист и директор на фестивала Силво Каро.


Интервю на Таня Иванова

Имали сте шанса да участвате в някои много важни експедиции – защото сте добър оператор, добър алпинист или добър приятел?

Мариани: Когато Меснер ме покани (за експедицията до Лхотце, 1989 г. – бел.ред.), аз не го познавах. Извика ме в имението си и ме попита дали съм съгласен да отида с тях, тъй като търсели добър катерач и алпинист. В онзи момент осъзнах, че нещо в моя живот се променя. После ми се обади и Йежи Кукучка, а аз бях изумен защо ме канят – един швейцарски оператор и алпинист... Беше невероятно, защото по онова време търсех работа, налагаше се да снимам сватби, за да оцелявам, и изведнъж при мен започват да идват Меснер, Кукучка и т.н. Така започна всичко.

Именно в тази експедиция загива легендарният полски алпинист Йежи Кукучка, който две години по-рано става вторият след Меснер, успял да изкачи всички осемхилядници – 10 от тях по нови маршрути, а 4 – през зимата. На 8200 метра височина по непристъпната Южна стена на Лхотце въжето му – 6-милиметрово, купено втора ръка от пазар в Катманду, се къса.

Мариани: Когато той тръгна да атакува върха, аз пусках рапел и се засякохме на 7000 м височина – тогава заснех интервю с него. Той имаше много силен характер, добър човек беше и като много полски алпинисти, беше противоречива личност. Беше повлиян от някои хора, които се представяха за негови приятели, а всъщност се опитваха да извлекат полза от неговата световна известност. Това бяха времена на промени, Полша беше започнала да се отваря за света, мнозина там не знаеха какво е Европа, гледаха на нас като на богати хора и искаха да изкопчат нещо, като използваха Кукучка, заставайки зад него. Това беше тъмната страна на тази история. Но аз пазя добри спомени от него. Когато отбелязвахме 30 години от неговата гибел, се свързах за първи път с неговата съпруга и със сина му, срещнахме се в Полша. Опитах се да им обясня какво се случи на Лхотце, тъй като те знаеха само полската версия.

С Райнхолд Меснер Мариани има няколко експедиции в Хималаите, прекосяват заедно кралство Бутан, а когато синът му се ражда, швейцарецът е с Меснер в Еквадор, за да снима изкачването на спящия вулкан Чимборасо за Германската телевизия.

Мариани: Така че аз все още изпитвам голямо уважение към него, понякога се срещаме, за да изпием по някоя бутилка вино и да си поговорим.

Ако човек иска да се запознае с творчеството Ви, с кой филм трябва да започне, кой филм е като Ваша визитна картичка?

Мариани: Първият ми истински филм е от 1985 г., казва се "Cumbre" и е все още "свеж". Разказва за първото солово изкачване на връх Серо Торе, направено от Марко Педрини. Предложих му да отидем заедно в Патагония и да проследя с камерата неговия опит да изкачи върха, тъй като това беше нещо изключително за времето си. Заминахме със съпругата ми, която помагаше в базовия лагер, както и да изнеса част от инвентара по стената. След това, нагоре в планината, останахме сами с Марко. След като той направи изкачването, отидохме още 2 пъти до върха, за да снимаме. Голямата разлика между тогава и сега е, че преди 40 години се снимаше на киноленти, които бяха доста тежки, и докато Марко се катереше, аз трябваше да нося много багаж сам – голямата раница, камерата, екипировката, филмовите ленти...

Изказвам предположение, че е било доста напрягащо да снима сам филм, за алпинист, който прави солово изкачване на такъв труден връх, и то в онези времена.

Мариани: Все още имам кошмари от това изкачване, защото беше наистина диво, бяхме с малко екипировка – по един пикел и с по чифт котки, съвсем малко инвентар. За мен беше наистина тежко изпитание, тъй като бях за първи път в Патагония, и то на най-трудния връх там.

Марко Педрини загива година по-късно в Алпите, след като прави първото солово изкачване на американската диретисима по Пти Дрю, а Фулвио Мариани жъне голям успех с филма.

Кога разбрахте, че правите хубави филми?

Мариани: По-късно, когато получих първата награда от фестивала в Грац, Австрия, същия ден в Швейцария ми отредиха отличие за кинематография. Тогава разбрах, че може би този филм е по-добър, отколкото си мисля. След това направих сигурно над 100 представяния на филма и публиката беше очарована. В началото не осъзнавах, че това ще се превърне в нещо толкова важно в моя живот.

Преди това той работи за Швейцарската телевизия, но напуска работа и започва да прави филми като режисьор и продуцент на свободна практика. С алпинизъм се занимава от 14-годишна възраст, а на ски се качва на 4 години, като всеки швейцарец. После става и ски инструктор.

Първата му експедиция е до Еверест, откъм Тибет, през 1983 г.

Мариани: Това преживяване в Тибет беше невероятно, защото в онези години той беше затворен за туристи. Трябваше да кандидатстваме и да чакаме за разрешително. Пристигнахме в едно диво място, напълно различно от сегашен Тибет. Бяхме няколко души от Южна Швейцария. Експедицията ни приключи на височина под 8000 м на Северната стена, но беше уникално преживяване, защото наистина не знаехме къде отиваме, започнахме изкачването без никаква външна помощ, без носачи, без доставки в базовия лагер и т.н.  

Това довежда до създаването на 3 филма.

Мариани: Китайските военни ни принудиха да чакаме дълго в Лхаса и нямаше какво друго да правим, затова снимахме. Има кадри от старата Лхаса - без коли, без хотели и ресторанти. А после, докато прекосявахме Тибет, за да стигнем до базовия лагер на Еверест, спирахме във всички стари градчета. Текстът за първия филм беше написан от един много известен италиански етнограф – Фоско Мараини, който говореше тибетски и много ни помогна. Така че тези филми са ценни в това отношение, иначе не бяха особено интересни.

Разговаряме и за новия филм за полската алпинистка Ванда Руткевич**, който печели тазгодишната в категорията "алпинизъм" на фестивала в Словения.

Мариани: Срещал съм я 3 – 4 пъти. През 1987 г. бяхме в Патагония, а тя и още пет полякини правеха опит да изкачат Серо Торе. Ванда ме помоли да отида с тях, но за мен този връх вече беше затворена страница. Бях с жена си и казах, че искам да изкачим друг връх. После, през 1994 г., две години след смъртта на Ванда, австрийски женски екип организира експедиция до Шиша Пангма, за да я почете. Помолиха ме да отида с тях и да заснема филм, а аз приех. Беше може би най-лошото преживяване в живота ми, защото трябваше да се разбирам с 12 жени в продължение на два месеца...

Каква е версията Ви за смъртта на Ванда Руткевич? В новия филм на Елиза Кубарска се разглежда версията, че Ванда може да не е загинала в планината, а да е слязла и да се е скрила в манастир.

Мариани: Мисля, че тя просто е загинала, не бих могъл да кажа нещо друго, защото не съм бил там. Говорил съм няколко пъти с Карлос Карсолио, мексиканския алпинист, който я вижда последно на 8000 м височина, но дори той не знае какво се е случило.  

В списъка с Ваши филми видях едно име, което се повтаря всяка година, в продължение на около две десетилетия – журналистът Марио Касела.

Мариани: Марио е голям алпинист, журналист, планински водач и мой приятел. Той прекара няколко години в САЩ, за да работи като кореспондент за Швейцарската обществена телевизия. Когато се върна в края на 90-те години, ме попита дали искам да нещо заедно, тъй като и аз съм журналист, обичам планините. Той беше много добър в търсенето на истории, а аз – в правенето на филми. Така работихме заедно в продължение на 22 години и той все още е един от най-добрите ми приятели. Имаме толкова много преживявания в Хималаите, в Каракорум, в Азия, в Русия. През 2012 г. направихме предаване за Швейцарската телевизия, посветено на планините, което все още съществува, така че това беше едно голямо приятелство.  

Кое е най-важното условие/качество за добро приятелство в планините?

Мариани: Може би хората да бъдат напълно различни – с различни характери, с различна гледна точка, тъй като по този начин двама души могат да си бъдат интересни един на друг. Марио се интересуваше от едно, аз - от друго, сядахме и обменяхме мнения, което ни позволи да работим над 20 години – време, в което откривахме и разказвахме различни интересни истории.

Коя е най-вдъхновяващата история или среща в живота Ви?

Мариани: В началото на 2013 г. срещнах Матео Дела Бордела, един наистина много силен италиански алпинист, който по нищо не отстъпва на най-известните американски алпинисти. Той беше запленен от Патагония (и все още е), така че намерихме добра допирна точка, предложих му да направим нещо заедно и прекарахме 5-6 години в Патагония. Всяка година - от 2017-а до 2022 г., отивахме за 2-3 месеца там, Матео изкачваше някой връх, а аз го снимах. Така споделяхме опит, израствахме заедно, а през 2023 г. завършихме филма „Паякът от Патaгония“ (The Patagonia Spider). В него се вижда как Матео изкачва Серо Торе, Фиц Рой, Мурайон и редица други върхове в Патагония - в бърз стил, по нови маршрути, едно интензивно преживяване, тъй като по време на снимките загубихме двама много добри приятели. Прекарахме толкова време заедно, в добро и в лошо, в красиви и в тъжни моменти, накрая превърнахме всичко това във филм, който за мен е много, много важен.

Как снимахте – качихте ли се на стената или с дрон?

Мариани: Понякога бях на стената край Матео, понякога изкачвах някой връх отсреща, за да снимам от друга гледна точка, използвах и дрон. Беше доста трудоемко цялото това изкачване и слизане, затова имах и двама помощници, единият от които беше синът ми.

Сещам се за едно смешно видео, в което операторът бяга по-бързо от лекоатлета, когото снима (за да може да го снима), и питам Фулвио Мариани дали тренира, за да е във форма за такъв тип екстремно кино.

Мариани: Не ми харесва да тренирам, предпочитам да си стоя в някой бар (смее се).

Сега сте в журито на фестивала в Любляна. Какво прави един планинарски филм добър?

Мариани: Харесвам истории, които казват нещо, показват нещо ново. Например лентата „Диви дни“ (Wild Days), на която решихме да дадем Голямата награда. Имаме трима души, които се отправят в отдалечен район, за да достигнат с чисти средства връх МакКинли – теглят багажа си с шейни, уморяват се, но запазват чувството си за хумор и своята човечност. Харесвам и филми, в които човекът е в центъра на историята, т.нар. етнографски филми.

Предвид нарастващата комерсиализация, какво е бъдещето на този вид приключения – насаме с природата, без външна подкрепа, с честни средства, на този вид алпинизъм, който Вие показвате във филмите си?

Мариани: Трудно е да се каже, защото в Хималаите изглежда хората нямат въображение, ходят все по едни и същи върхове. Вероятно има и много такива, които правят нещо стойностно там, както и в Каракорум, но просто не го публикуват. Истината е, че това, което виждаме през последните 10 години като постижения, е наистина бедно, разочароващо. Затова харесвам филми като „Диви дни“, защото там става дума за истинско приключение, без да разполагат с много информация, се придвижват в отдалечен район на собствен ход. Така направихме и с Матео в Патагония. Той достигна един отдалечен връх в Чили, Рисо Патрон, като от последното село гребаха една седмица с каяк през морето, с цялата екипировка, нужна за направата на нов маршрут до върха. В базовия лагер прекарахме 29 дни, блокирани от продължителни валежи, и после имаше само 2 – 3 хубави дни, в които изкачиха върха по нов маршрут. Това е нещо хубаво, защото си сам в планината, без сателитни телефони, без новини от външния свят… Ако искаш, винаги можеш да намериш начин и място за истинско приключение.


Интервюто можете да чуете в звуковия файл. То беше излъчено по Българското национално радио на 11 юни 2025 г.
Снимка: Личен архив на Фулвио Мариани

---
* Марко Педрини – италиански алпинист, известен с първите свободни преминавания на редица трудни маршрути в Алпите, с първото зимно изкачване на Пиц Бадиле по маршрута на Касин (1982 г.), с премиерни изкачвания в Норвегия, а през 1985 г. осъществява първото самостоятелно изкачване на емблематичния връх Серо Торе в Патагония (по маршрута "Компресора", за 13 часа) – без екипировка за бивак, в бърз и лек стил, без прогноза за времето, разчитайки на само на своя усет.
** Ванда Руткевич – полска алпинистка, пионер на женския алпинизъм. През 1978 г. става първата европейка и третата жена в света, изкачила Еверест. През 1986 г. е първата жена в света, достигнала К2. Изкачва общо 8 осемхилядника, но не по-малко забележителни са нейните изкачвания в Татрите, Алпите, в Норвегия, в Памир. Ръководи много експедиции.

===
Ако харесвате това, което правя, можете да видите секцията "Ако искаш да ме подкрепиш" в основното меню на този сайт. Благодаря!