На 3 август Деян Милчев и Станислав Атанасов – Мечката станаха първите български катерачи, преминали свободно една от най-известните линии на Северната стена на връх Айгер (3970 м) в Алпите – “Magic Mushroom” 7c+, 21 въжета.

Става дума за “предизвикателно и трудно катерене”, както го описва един от тримата, осъществили през 2009 г. първото свободно преминаване – Щефан Зигрист (Stephan Siegrist). 600-метровата линията завършва на върха на характерното скално образувание “Гъбата” (Mushroom), на 3219 м н.в. Накована е през 2007 г. от швейцареца Роджър Шели и италианеца Кристоф Хайнц, които обаче не успяват да я изкатерят свободно. Това се отдава две години по-късно на сънародниците на Шели – Щефан Зигрист (Stephan Siegrist), Ралф Вебер (Ralf Weber), и Томас Тьорилат (Thomas Theurillat)*. Тогава тройната свръзка прекарва една нощ на стената, а след преминаването Зиргист прави BASE jump.

Мечката и Део също стават свидетели на бейсджъмп, докато се катерят, клипчето е публикувано в профила на Станислав Атанасов.

По маршрута правят 3 опита. 

Респектирани от мащаба на стената и от чутите истории, тръгват с багаж за всякакъв стил – за зимно катерене, със статици, порталедже (висяща палатка за спане на стената – бел.ред.).

Първа среща

Самото достигане до началото на тура е сложно и рисковано, защото или започва с 300 – 400 метра катерене от III – IV категория без въже, или през тесния тунел на железницата.

Ето какво разказва Мечката в социалните мрежи:

“Никога не съм обичал соло катеренето. Все пак се надъхваме и тръгваме. След доста лутане, връщане и чудене стигам до един винкел, изкатервам го и си казвам – сега вече ще видим нещо от тура. Обръщам се към Део, поглеждам бездната надолу и нещо в мен се пречупва. (...) Не бях сигурен как ще сляза, беше ме обзел пълен ужас”.



Део на подхода. Снимка: Станислав Атанасов
 

Втори опит – през тунела

“3:55 – алармата гърми. 5 часа сън, но аз се чувствам все едно не съм мигнал. Целим се да бъдем в тунела между 4:30 и 5:30, за да не станем на ваденки. Стигаме станцията, наливаме вода и в този момент светват прожектори като на стадион.”

Двамата се връщат, заобикалят и избягват солената глоба.

“След 10 – 15 минути виждаме червени светлини. Приближаваме. Спрял влак. Изтръпваме. Между него и стената почти няма място. (...) Минахме. Никой не ни видя. Останалите 35 – 40 минути вървяхме с едно гадно чувство в стомаха – да не потегли влакът зад нас.”



През тунела. Снимка: Станислав Атанасов
 

При първия си опит преминават маршрута за по-малко от 13 часа, но не свободно.

“Сега сме на 3300 м, къмпингът е на 950. Това са 2400 метра надолу, а сме станали в 4:00.”

При втория опит изкатерват всички въжета без пасажното (най-трудното – бел.ред.). Целта им е пълно свободно преминаване отдолу, за един ден.

Трети опит

Напрежението от нестабилната прогноза расте. На следващия ден (за който е планирано преминаването) се очаква дъждът да завали в 15:00, а сметките им показват, че могат да стигнат горе в 16.

“Трудно е. Разумно ли е? Не. Имаме ли друг избор? Не. Следващата седмица времето се влошава още, а и документите на Део са в една раница, оставена горе. Та просто “стреляме” и ще видим откъде ще се спасяваме”, пише Мечката.

Катери на абсолютната си граница още от първите движения.

“Ръцете ми са гипс. Трябва ми съвсем малко сила. Става някакво чудо. Задържам удобната хватка. (...) На пълна граница (катеря). Ръцете ме болят, лошо ми е, жаден съм, уморен съм и ми се спи. А сме на десето въже (от общо 21).”

За късмет, дъждът се измества с час напред.

“Търся сила от дъното на душата си – само за да тръгна. Откъде щях да я търся, за да го мина, не знам. Део тръгва. Много е стабилен. Стига до пасажа, почива, стяга се и го минава. Не мога да проумея какво става. Избухвам от радост и почвам да го надъхвам. (...) Много вярвам в това младо момче, че ще се справи. Той се стяга и го прави. Качва се на гъбата. Минахме го свободно. Часът е 16. Най-хубавото е, че ще хванем и лифта. Оправяме багажа и хукваме надолу. Пълен късмет – не ни заваля.”

На следващия ден контактувах с двамата.

Това ли ти е най-голямото приключение до момента?

Мечката: Определено е в топ 3. Основният проблем тук беше липсата на информация – не знаехме каква екипировка ни трябва, как се стига до тура, къде се спи. Много неизвестни. Рискът в такъв тур се свежда главно до преценка и бързина – ако не говорим за сериозно разпадане на скалата. Според мен бяхме наясно с условията и възможностите си. А най-големият риск, честно казано, беше дъждът.

Как ти подейства самият Айгер – с по-голямо самочувствие ли си сега или напротив?

Мечката: Не, не мисля, че съм с повече самочувствие – просто съм с други цели. Вече планирам следващото, с Део обмисляме какво още да изкатерим. Ние не го правим за самата цел, а защото ни е кеф да катерим.

Имаше ли някакво напрежение в цялата работа за теб и в какво отношение?

Део: Може би е смешно, но най-много се притеснявах как ще минем през тунела. Не ми се плащаха швейцарски глоби. Да се изпикаеш в храстите може да ти струва 1000 франка, представям си колко е глобата да минаваш през влаков тунел нелегално. Някъде малко след началото му спират влак да стои там цяла нощ, предполагам, за да затрудни преминаването. Доста се чудехме първия път, като го видяхме, какво да правим. За момент се бяхме отказали. По време на катеренето не съм се притеснявал много, маршрутът е добре осигурен, времето беше хубаво. В деня на преминаването трябваше да вали, знаехме, че такава е прогнозната, и това трябваше да ни притеснява, тъй като 2 дни по-рано от къмпинга видяхме как 2 мм дъжд в прогнозната се превърнаха в 25 мм за минути – страховита буря. Тогава обаче имах добро предчувствие и бях спокоен.

Кое беше по-ангажиращо за теб – катеренето или подходът?

Део: Катеренето не беше много ангажиращо, имаше разстояния (между болтовете, рънаути), но нищо, което не съм виждал и в България. Подходът освен че е нелегален, е доста лесен.

Така ли си го представяше – маршрута и Айгер? Изненада ли те нещо?

Део: Изненада ме топлото време на 3000 м на северна стена и това, че имаше доста болтове. Все пак не искам да подценявам стената. Не мисля, че всички маршрути са такива, а времето се променя много бързо, но все пак очаквах да бъде доста по-дискомфортно.

Влязохте ли в контакт с някои от хората, които са го преминавали, за инфо, за съвет?

Део: Да. Свързахме се с един от хората, които е правил маршрута - Roger Schäli.

Това ли е най-трудният ти мултипич? И ако не – кой е?

Део: Да. Всъщност аз не съм катерил толкова много на дълги маршрути. Минах първото си 7c+ на дълъг маршрут едва седмица преди да заминем (на алпиниадата на Мальовица – бел.ред.). Дотогава бях катерил най-много 7b. Чувствах се уверен заради многото спортни маршрути, които съм изкатерил.

Каква е най-високата ти премината категория на спортно?

Део: 8c, “Memento Mori” (обект “Голямата дупка”, Враца – бел.ред.), но не мисля, че това има много общо с катеренето на Айгер – 40 метра катерене в надвес, проектиран с месеци, е почти несравнимо с това да изкатериш 7c+ след 18 въжета.

Как тренираш обичайно? График, диети?

Део: Зимата правех доста стълби с раница, после тренирах, ходейки до Копитото с тежка раница, защото мислех, че това ще бъде лимитиращият фактор за мен в такова предизвикателство. Не спазвам график, нито диети. През последната година бях по-фокусиран в математиката, тъй като уча магистратура, която е голямо предизвикателство за мен, тренирах най-вече боулдъри в залата.

Как е с Мечката, ако трябва да бъдеш честен?

Део: С Мечката е много лесно да се катери. Той е много опитен и за мен е много ценно да почерпя от него. Проучва постоянно и знае всичко за маршрута, преди да тръгнем. Катерил съм с много хора, но никога с човек като него. Такова катерене със зъби и нокти никога не съм виждал. Той има умението да се изцеди до абсолютен максимум. Психически е много силен.

Какво най-силно те привлича в катеренето в алпийски условия (или по принцип)?

Део: Винаги съм искал да се катеря, още преди да знам какво е катеренето и без да съм опитал. Ако трябва да бъда честен, не знам какво ме привлича, но се чувствам роден да катеря. Когато започвах, родителите ми не бяха много доволни, защото се притесняват за мен, баба ми тогава казваше: "Ехх, кръвта вода не става". Та може би това е отговорът – кръвта вода не става**...

---

* Сред по-известните преминавания на линията са на Саша Дайджилиън (Sasha DiGiulian) и Карло Траверси (Carlo Traversi), които през 2015 г. правят първото американско и първото женско (Саша) преминаване. През 2018 г. австрийката Барбара Цангерл (Barbara Zangerl) и партньорът ѝ Якопо Лархер (Jacopo Larcher) от Италия също изкатерват свободно “Magic Mushroom”. Интервюто ми с тях можете да прочетете и чуете тук.

** Деян е син на един от най-добрите български алпинисти – Милен Милчев, който загива през 2003 г. при падане след изкачване по Северната стена на връх Вихрен. Малко по-рано същата година Милен Милчев преминава Северната стена на Айгер. Сред по-значимите му изкачвания са също: по класическия маршрут на Гросглокнер (3798 м), по класическия маршрут на Монблан, по Реброто на Бонати на Пти Дрю (3732 м), Реброто Уокър на Гранд Жорас (4208 м), по Словенския маршрут на Безименната кула на Транго (6257 м), по Северната стена на Матерхорн.