Миналия месец Михаела Иванова Енгларо стана първата българка, финиширала най-горещия ултрамаратон в света – Badwater 135. Изтощителното състезание се провежда в Долината на смъртта, САЩ, където температурата на въздуха достига 50 градуса, а асфалтът се нагрява до близо 90.
Преди нея само още един българин – Красимир Георгиев, е успявал да пресече финала на състезанието (2017 г., 37 часа и 37 минути), чието трасе от 217 км започва на 85 метра под морското равнище и завършва с изкачване на връх Уитни до 2548 м височина (самият връх е висок 4421 м).
Михаела, която от години живее в Италия, финишира с време 39 часа и 5 минути. Тя е позната в бегаческите среди с рекордите и класиранията си в някои от най-трудните планински ултрамартони по света. През януари тази година стана първата българка, финиширала “Terra de Gigantes” – най-дългия ултрамаратон в Португалия, 303 км, с 9677 м денивелация (4 място при жените, с време 72 часа и 44 минути). Тази пролет стана и първата българка, завършила 10-дневно състезание по бягане. Държи националния рекорд в дисциплините “48 часа” (2024 г., 309,730 км) и “6 дни” (2023 г., 735,04 км), в които се измерва дължината, пробягана за посочения период.
А ето какво разказа пред ludarabota.com Михаела за най-новия си успех:
Интервю на Таня Иванова
Сочат Badwater за най-тежкия ултрамаратон. Любопитството ли Ви отведе там, или желанието да (си) докажете нещо?
Михаела: При мен всичко започна от любопитството, но постепенно се превърна в много конкретна цел. За първи път започнах да мисля сериозно за Badwater благодарение на една моя приятелка – Карла Кент от Чехия. С нея се запознахме през 2022 г. по време на TransEspana – състезание от 18 етапа и около 1080 километра, от френската граница до Малага. Прекарахме заедно много километри и много време, тогава научих от нея за Badwater.
Това състезание много ме заинтригува. Започнах да се интересувам какви са критериите за участие, какви състезания трябва да завършиш и какъв опит се изисква. Постепенно идеята “някой ден бих искала да пробвам” се превърна в конкретен план. Започнах целенасочено да събирам необходимия състезателен опит и да изграждам спортното CV, което да ми даде шанс да бъда приета.
А след това се появи и още една, много лична мотивация – исках тази прословута катарама! При Badwater финиширалите не получават традиционен медал, а специална катарама, наричана “Светият Граал на ултрабягането”. На нея има череп с характерната шапка и покривало за врата, трите планински вериги по маршрута и надпис на латински: DETUR DIGNIORI – “Да бъде дадено на най-достойните”. Официално именно тази катарама е наградата за финиширалите в рамките на 45 часа.
Този надпис много ме привлече. Исках тази катарама не просто защото е известна. Исках да я заслужа. Да бъда една от тези, на които тя е дадена!
Когато Chris Kostman обяви във Facebook Live името ми сред участниците за 2026 г., Карла веднага ми писа, за да ме поздрави. След това ми даде много практични съвети, които ми бяха изключително полезни.
Така че, ако трябва да отговоря с две думи: любопитството ме отведе до Badwater, но желанието да заслужа тази катарама ме накара да работя целенасочено за нея.
Карла е на 63 и за 14-а поредна година финишира състезанието... Какво, според Вас, може да накара един човек да се подложи нееднократно на такова изпитание? Вие бихте ли отишли пак?
Михаела: Мисля, че когато човек веднъж преживее нещо толкова екстремно, след това вече не го възприема само като страдание. Започваш да познаваш мястото, маршрута, собствените си реакции. Но всяка година всичко е различно – ти самият си различен, времето е различно, тялото ти е различно.
Може би при хора като Карла Badwater постепенно се превръща в част от живота им. Не е просто състезание, което трябва да “изтърпиш”, а място, към което се връщаш, защото там по особен начин срещаш себе си.
Да! Аз бих искала да се върна.
Сега вече знам какво ме очаква. Знам къде направих грешки, къде можех да бъда по-икономична, как трябваше да разпределя силите си и какво ми липсваше в края. При второ участие бих могла значително да подобря представянето си. Но има един много прозаичен фактор – парите.
Ултрамаратоните на това ниво са изключително скъпи. Много хора след някой мой успех питат майка ми колко пари съм спечелила или колко са ми платили. За съжаление, не работи точно така.
Повечето екстремни състезания като Badwater нямат парична награда. Аз нямам подкрепа от национална спортна федерация и нямам частен спонсор. В повечето си състезания нямам и съпорт – организирам всичко сама и бягам без съпорт, просто защото не мога да си го позволя.
При Badwater е различно, защото логистиката е много сложна и личният crew (екип – бел.ред.) е задължителна част от участието. За мен цялото участие – пътуването, настаняването, логистиката и екипа, струваше над 10 000 евро.
Така че да, бих искала отново да бъда там. И сега, когато вече знам какво ме очаква, бих могла да се представя по-добре. Но дали ще мога да го направя отново, няма да зависи само от спортното ми желание. Ще трябва да намеря и необходимия бюджет.
Тренирахте ли специално за жегата? И тя ли беше най-големият проблем?
Михаела: Да. За жегата се подготвях съвсем целенасочено.
Повече от 30 последователни дни правех сауна. Oбщо около един час дневно, при температури между 70 и 85 градуса. Освен това включих много дълги бягания по наклон. Поне 10 километрови шосейни изкачвания с наклон между 5 и 12 процента. Понякога ги изкачвах два пъти последователно, слизах и веднага започвах отново изкачването.
Това беше важно, защото Badwater не е просто бягане през пустинята. Има огромна денивелация, много дълги изкачвания, но и много дълги спускания. Официалният маршрут е 135 мили, или 217 километра, пресича три планински вериги, има около 4450 метра положителна денивелация и почти 1860 метра спускане.
А жегата е навсякъде. През състезанието температурите в Долината на смъртта достигнаха около 50 градуса по Целзий.
Но проблемът не е само температурата на въздуха. Асфалтът акумулира огромно количество топлина и я излъчва директно към краката. На моменти усещането беше буквално като да тичаш върху нагорещена плоча.
Затова Badwater е считан за най-трудното шосейно ултра състезание, комбинация от всичко: температура, нагорещен асфалт, дълги изкачвания и спускания, и това – в продължение на десетки часове.
Какво приемахте по време на състезанието? Спяхте ли, по колко си почивахте? Кой фактор слънцезащита ползвахте?
Михаела: По време на състезанието пиех вода, Кока-Кола без газ, минерални соли и малтодекстрин, разредени гелове във вода и студено кафе.
Храненето беше по-трудно. В такава жега стомахът ми се сви и не можех да преглъщам. Взех няколко банана и мандарини, солети, корички от пица и хляб, накиснати във вода, както и лиофилизирано картофено пюре.
В края това се оказа проблем. На последното изкачване към Whitney Portal вече нямах достатъчно енергия. Имах желание да натисна, но просто нямах сила. Мисля, че ако бях успяла да приемам малко повече храна по време на състезанието, последните километри можеха да бъдат различни.
За сън имах две по-сериозни почивки.
Първата беше около 20 часа и половина след старта, приблизително между 16:30 и 17:30, по време на изкачването на Father Crowley. След като вече бях прекарала много часове в жегата, имах нужда просто да легна. Легнах в колата за около един час. Не успях реално да заспя – адреналинът беше прекалено висок, а тялото ми все още беше много натоварено. Но този час покой ми беше необходим, за да се възстановя и да мога да продължа.
По-късно направих втори опит за почивка между Keeler и Lone Pine. Легнах за около 30 – 40 минути направо в пустинята, под звездите, върху одеяло. Един от членовете на екипа седеше до мен, за да ме пази. Малко преди това бяхме видели змия на пътя и ме беше страх да почивам, а започнах от безсънието да имам халюцинации.
Освен тези две по-дълги почивки, няколко пъти спирах за по няколко минути и сядах на стол. Тогава членовете на екипа ми масажираха краката с лед.
Що се отнася до слънцезащитата, подготовката ми започна още преди състезанието. Исках да пристигна много добре загоряла, за да минимизирам риска от слънчево изгаряне. По време на състезанието използвах слънцезащитен спрей SPF 50 и го нанасях редовно.
Но ако трябва да посоча най-важното нещо в този отговор, това беше екипът ми. За трима от четиримата в него това беше първи Badwater като crew и в началото никой от тях нямаше опит с точно такава ситуация. Но много бързо всеки влезе в ролята си. Започнаха да усещат от какво имам нужда, разпределяха си задачите и безупречно се координираха. Всеки даде максимума от себе си. Всеки даде сърцето си.
И аз съм дълбоко благодарна на всеки един от тях. Тази катарама не е само моя!
Доколкото знам, за да бъдат допуснати, участниците минават през специална комисия...
Михаела: Не бих казала, че има специална медицинска и психологическа комисия в класическия смисъл. Badwater е състезание с покани и кандидатстването е базирано на спортния опит и квалификациите на бегача. Организаторите избират сто състезатели измежду кандидатите от цял свят.
Критерият да бъда избрана беше именно моето спортно CV – какви ултрамаратони съм завършила, какви дистанции съм изминавала и какъв опит имам в много дългите състезания. Всъщност това е една от причините Badwater да означава толкова много за мен. Не беше просто да си платиш участие. Трябваше постепенно да изградя история, която да покаже, че имам място там.
Впускате се в супер дълги бягания и поставяне на рекорди. Как живеете и тренирате, за да поддържате тялото и психиката си в такава готовност? По какво се отличава животът Ви от живота на един “нормален” човек?
Михаела: Не мисля, че живея като човек, който постоянно се подготвя за нещо ненормално. Имам работа, семейство, всекидневни задължения и проблеми като всички останали. Разликата е, че спортът е много голяма част от живота ми и изисква доста организация. Тренировки, възстановяване, сън, хранене, пътувания, състезания – всичко трябва да се вмести в останалата част от живота.
А при много дългите дистанции психиката става също толкова важна, колкото и физическата подготовка. На 200 или 300 километра няма смисъл да мислиш за финала. Той е прекалено далеч. Мислиш за следващия пункт, следващия час, следващите няколко километра. И това е може би най-големият урок, който спортът ми е дал: когато задачата изглежда прекалено голяма, просто я разделяш на малки части.
Не се опитвам да бъда постоянно мотивирана. Мотивацията идва и си отива. По-важно е да имаш дисциплина и способност да продължиш, когато е трудно и мотивацията вече я няма. Може би точно това е разликата между ултрамаратонеца и “нормалния” човек – не че сме някакви различни същества, а че постепенно се научаваме да приемаме дискомфорта като част от процеса.
Споменахте работа, семейство. Бихте ли казали малко повече за себе си и другата част от своя живот?
Михаела: Работя в областта на Project Management Office. Омъжена съм и имам две деца, които много обичам. Дъщеря ми през септември ще започне третата си година в университета, а синът ми ще започне първата си година.
Така че вкъщи имам и две много сериозни житейски “ултрадистанции”, които нямат нищо общо с бягането.
Родена съм през 1976 г. и тази година навърших 50. Отпразнувах юбилея си по един доста типичен за мен начин – с първото си 10-дневно състезание в София. За мен това беше прекрасен подарък, защото ултрамаратоните са сред нещата, които най-много обичам. Организаторите бяха разбрали, че имам рожден ден, и ме изненадаха с огромна торта с ягоди.
Но денят стана още по-специален заради нещо, което изобщо не очаквах. Приятели бегачи от България, които бяха разбрали, че имам рожден ден, започнаха да идват в парка, където се провеждаше състезанието, само за да ме поздравят и да направят една обиколка с мен. Според регламента всеки състезател можеше да има бегач с него за една обиколка.
Някои от тези хора дойдоха от различни краища на града само заради един кръг. За мен това беше много емоционално. В шестдневно или десетдневно състезание човек прекарва огромно количество време сам със себе си, а изведнъж виждаш приятел, който е дошъл само за да пробяга един кръг с теб на рождения ти ден. Това може да изглежда като малък жест, но за мен означаваше много. Не бих могла да си представя по-хубав начин да отпразнувам 50-ия си рожден ден.
Може би това също е интересна част от историята ми – че тези резултати не са постигнати от професионален спортист, който може да посвети целия си ден на тренировките. Имам работа, семейство и нормален живот, а ултрамаратонът е нещо, което съм изграждала постепенно около всичко останало.
Каква е следващата Ви цел?
Михаела: Тя е малко необичайна, защото тази година календарът ми се получи доста по-тежък, отколкото планирах. От 3 до 9 септември ще участвам в Световното първенство на GOMU на 6 дни в Балатонфюред, Унгария. С резултат от 735 километра за шест дни влизам с третото най-добро лично постижение сред заявените участнички. Това е и национален рекорд на България в дисциплината. Така че на хартия съм сред фаворитките.
Но истината е, че все още не съм се възстановила напълно от Badwater. Затова няма да се опитвам да контролирам какво правят останалите. Ще се концентрирам върху себе си, върху това как се чувствам и как мога да управлявам най-добре силите, които имам. И в известен смисъл точно това ще бъде най-голямото предизвикателство – да извадя максимума от себе си, когато физическите ми условия не са оптимални.
След това е Spartathlon, на 26 – 27 септември. Там ще отида без илюзии. Между края на шестдневното състезание и старта на Spartathlon има малко повече от две седмици. Да очаквам нормално възстановяване и успешно завършване на 246 километра при такава последователност би било нереалистично. Получи се непредвидена промяна в планирането на състезателния ми календар за 2026 г. Участието в Spartathlon вече е платено и не може просто да бъде прехвърлено за следващата година, така че ще застана на стартовата линия и ще дам най-доброто, на което съм способна, но без илюзии и без излишен натиск върху себе си.
За 2027 г. вече имам по-ясна картина. През януари – Brazil 135, където завършването на Badwater ми гарантира място. През март – The Tunnel, 200 мили в тунел, състезание с покани, на което вече съм одобрена.
През май бих искала отново да участвам в 10-дневното състезание в София. Този път искам да подходя към него много по-подготвена, особено психически, защото вече знам колко специфично е това състезание. Бих искала да постигна резултат на световно ниво, който отговаря на моя потенциал и наистина ме представя като спортист. А през юли остава една мечта – отново Badwater!
Поканите за състезанията, при моето спортно CV, вече не са най-големият проблем. Най-голямото предизвикателство е да осигуря бюджета, необходим, за да мога да участвам.
Но това също е част от ултрамаратона – не само да стигнеш до финала, а първо да намериш начин изобщо да стигнеш до стартовата линия.
Leave a comment