Преди време разговарях с един писател за новата му книга и той изрече едно мое чувство, което не бях поставяла в думи, защото не ми се беше налагало да го споделям с друг субект. Това ме стресна и изложи на изпитание усещането ми за собствената ми уникалност – как така ще си мисля аз, че няма друга като мене в този свят, а някой друг ще говори с моите мисли?! Пишем, каза той (множественото число беше силно смущаващо, но с по-обща, размита отговорност, така че успях да не се запъна още на първата дума и продължих да слушам втората), с надеждата, че тези отчаяни сигнали, които пращаме в безкрайния космос, ще бъдат чути от някой друг. Стори ми се красиво. И вярно. Все пак го бях измислила аз. Не знам какво стана с новата книга на този писател, сигурно продължава да търси издателство, на което да му пука за нея. Но не е ли прав (не съм ли права): чрез словото създаваме реалност, в която се свързваме с другите. Ужасно разголващо – все едно да излезеш на площада и да кажеш "хооораааа, аз съм гоооол", а околните, по-голи и от теб самия, да започнат да ти се смеят "гледай го пък тоя, голтак". Хем пускаш сигнали в открития космос, хем те е страх да не ти се смеят на липсата на гащи. Или броня.  

В този ред на мисли, предполагам, че сравнително лесно би могъл човек да си представи колко конфузно се почувствах, когато ми предложиха да публикуват мои текстове в книга. Едно е да пишеш във Фейсбук, както правя аз, друго е на хартия, черно на бяло, и да не можеш после да си изтриеш публикацията или да смекчиш емоцията в нея на другия ден, като се наспиш. Ставаше дума за сборник, общо дело на 14 журналисти - обща отговорност, което смекчи първоначално възникналото у мен напрежение. Можех спокойно да се потопя в тълпата, както обичам да правя по софийските улици, и никой да не забележи, че съм рошава и със скъсани маратонки. Нещо такова. 

Сега този сборник излезе от печат – свършено е, черно на бяло, моите текстове ги има на хартия и ще им бера срама, докато съм жива. 

Кръстиха го "Око на времето", защото събира творчеството на 14 български журналисти от различни медии – разкази, пътеписи, стихотворения и размисли на членове на Литературния кабинет "Владимир Башев" (аз не съм от тях) и на журналисти, които публикуват за първи път в печатно издание (кхъммм). Четох ги няколко пъти, защото го редактирах – има доста интересни истории, напълно различни една от друга. Марияна Кирова, Боряна Желева, Димитър Николов, Иглика Горанова, Татяна Явашева, Таня Иванова, Гергана Хрисчева, Станислава Пирчева, Виктор Чулев, Татяна Атанасова, Наталия Маева, Ивайло Кицов, Калин Каменов, Янка Петкова – предполагам, че са 14.

Сборникът видя бял свят, благодарение на много хора и с подкрепата на програма "Помощ за книгата" 2024 г., на Министерството на културата, която подпомага финансово творчески проекти в областта на книгоиздаването. Художественото оформление е на младия художник аниматор Димитър Велев, а предговорът – на известния поет Бойко Ламбовски.

Това е четвъртият поред сборник за някои от авторите от Литературния кабинет "Владимир Башев" и е част от своеобразен социален проект в партньорство с организации на хора с увреждания, читалища и домове за възрастни хора. Сборникът ще бъде представен пред тях, както и пред студенти по журналистика от ФЖМК към СУ "Св. Климент Охридски" и ученици от Клуба по журналистика в 125 СУ "Боян Пенев" в столицата. 20 читалища и библиотеки в страната ще получат книгата безвъзмездно. Предстоят и срещи с публиката.

Ами това е. (Дано да е) Приятно четене! Сигналите в космоса са изпратени.

София, 31.03.2025 г.

Снимка: Национален литературен музей