Днес паднах за първи път на водене на скали. 4 години чаках този момент.. Тренирах в залата, стисках гума по време на работа, бягах, йога правих, разпитавах десетки хора (даже на психиатър отидох, но той ме изгони) и какво ли не - само и само да съм подготвена, да е под контрола ми, да го предвидя, да минимизирам риска от травма, да овладея страха и най-вече, АКО падна, да не ми е гадно.
Стана толкова бързо, че после трябваше да питам осигуряващия какво точно е станало.
Все съм си мислела през тези 4 години, в които катеренето ми се въртеше около това да не падна, че първото ми падане ще е доста голямо сътресение - и емоционално, и физически, че ще се уплаша, ще блокирам, ще отворя нова страница в живота си, ще погледна на света по друг начин, ще отключа паранормални способности и кой знае какво. Ха!
А бях хванала проклетата, супер висока за ръста ми хватка толкова здраво, че вода щях да изтискам от нея като в оная приказка, само и само да не я изпусна, преди това бях спряла да дишам, за да се опна толкова високо, че да мога да я стигна, а когато острият й ръб се заби болезнено в сгъвките на вторите фаланги на три от пръстите на дясната ми ръка, си казах - майната му, извиках и успях да сложа още два пръста от другата ръка - така, почти облизваща скалата, нали ми следите мисълта, опитах да подпра някъде крак, за да се възнеса нагоре. И в този миг ръцете ми се изхлузиха, а аз паднах като морков от прозорец. И нищо. НИ-ЩО.
Изругах, та се сетих за мореплавателя Дончо Папазов, който в едно интервю съвсем чистосърдечно ми беше споделил - ами какво си казвам, Таня, в такива моменти, насред океана, нищо, ругая.
И аз така. То нямаше време за друго.
После пекна слънцето и трябваше да слизаме от скалите, та нямаше време за нов опит.
В София реших да открия сезона на черешите, хванах циганката, която ги продаваше, че се опитва да ме измами, а това толкова я изненада и обърка, че жената ми направи отстъпка.
Та сега седя на балкона, ям череши и си мисля, съвсем небрежно, че вероятно и със смъртта е така. Цял живот бягаш от нея, ослушваш се да не й паднеш (в ръчичките), особено пък - неподготвен, търсиш й смисъла, игнорираш я, правиш всичко възможно да станеш първият човек в света, успял да я избегне, и в един момент - ФЛЯС. И нищо. НИ-ЩО.
Разбира се, нямам измъдрен извод от това, понеже аз и по-рано си ядях, каквото ми се е яло. Просто понякога тия неща се случват - непредвидимо, неконтролируемо, фляснато. После, ако не си се споминал, ядеш череши, ако пък си - ги ядат другите.
Така де, все още не са минали 24 часа и ще изчакам да видя дали концепцията ми за живота няма да претърпи кардинални изменения, и дали няма да почна да лепя лъжици с дланите си. Сега ще отварям на татко бялото вино. То за кога да го пазя пък чак толкова много.
23 май 2023 г.
Стана толкова бързо, че после трябваше да питам осигуряващия какво точно е станало.
Все съм си мислела през тези 4 години, в които катеренето ми се въртеше около това да не падна, че първото ми падане ще е доста голямо сътресение - и емоционално, и физически, че ще се уплаша, ще блокирам, ще отворя нова страница в живота си, ще погледна на света по друг начин, ще отключа паранормални способности и кой знае какво. Ха!
А бях хванала проклетата, супер висока за ръста ми хватка толкова здраво, че вода щях да изтискам от нея като в оная приказка, само и само да не я изпусна, преди това бях спряла да дишам, за да се опна толкова високо, че да мога да я стигна, а когато острият й ръб се заби болезнено в сгъвките на вторите фаланги на три от пръстите на дясната ми ръка, си казах - майната му, извиках и успях да сложа още два пръста от другата ръка - така, почти облизваща скалата, нали ми следите мисълта, опитах да подпра някъде крак, за да се възнеса нагоре. И в този миг ръцете ми се изхлузиха, а аз паднах като морков от прозорец. И нищо. НИ-ЩО.
Изругах, та се сетих за мореплавателя Дончо Папазов, който в едно интервю съвсем чистосърдечно ми беше споделил - ами какво си казвам, Таня, в такива моменти, насред океана, нищо, ругая.
И аз така. То нямаше време за друго.
После пекна слънцето и трябваше да слизаме от скалите, та нямаше време за нов опит.
В София реших да открия сезона на черешите, хванах циганката, която ги продаваше, че се опитва да ме измами, а това толкова я изненада и обърка, че жената ми направи отстъпка.
Та сега седя на балкона, ям череши и си мисля, съвсем небрежно, че вероятно и със смъртта е така. Цял живот бягаш от нея, ослушваш се да не й паднеш (в ръчичките), особено пък - неподготвен, търсиш й смисъла, игнорираш я, правиш всичко възможно да станеш първият човек в света, успял да я избегне, и в един момент - ФЛЯС. И нищо. НИ-ЩО.
Разбира се, нямам измъдрен извод от това, понеже аз и по-рано си ядях, каквото ми се е яло. Просто понякога тия неща се случват - непредвидимо, неконтролируемо, фляснато. После, ако не си се споминал, ядеш череши, ако пък си - ги ядат другите.
Така де, все още не са минали 24 часа и ще изчакам да видя дали концепцията ми за живота няма да претърпи кардинални изменения, и дали няма да почна да лепя лъжици с дланите си. Сега ще отварям на татко бялото вино. То за кога да го пазя пък чак толкова много.
23 май 2023 г.
Оставете коментар