Мария и Андрей Щремфел са една от най-известните двойки в света на алпинизма. 50 години в планината и толкова – заедно. През 1990 г. стават известни като първото семейство, което изкачва Еверест. Андрей е двукратен носител на еквивалента на Оскарите в алпинизма – наградата "Златен пикел". И двамата са сертифицирани алпийски водачи, десетки години водят хора в планината, включително по най-трудните маршрути. Казват, че въпреки многото години на изпитания, сега са по-влюбени един в друг, отколкото са били на 18, когато се срещат.

Миналия месец Андрей Щремфел беше официален гост на Банско филм фест, придружаван от съпругата си. С него няколко месеца по-рано бяхме направили интервю за алпийската му кариера (можете да го прочетете и чуете тук). В Банско направихме второ интервю – с него и Мария, също IFMGA алпийски водач.

На презентацията в Банско бях зад Вас, г-жо Щремфел, и видях как се усмихвахте постоянно, докато гледахте съпруга си на сцената. Как успяхте да запазите това след толкова години в напрегнати ситуации в планината?

Мария: Когато срещнах Андрей, бях момиче, той беше истински алпинист и знаех, че ако съм с него, това няма да се промени. След като се оженихме, имаше момент, в който трябваше да реша дали да остана с него. Беше ясно, че планините ще бъдат много важна част от нашия живот. Но те бяха важна част и от моя живот. Бях влюбена в Андрей, както е и сега. Дори понякога си говорим, че сега сме по-влюбени един в друг, отколкото в началото на нашата връзка. Толкова много неща се случиха, имаме толкова много спомени. Най-важно е доверието. Той беше всяка година на експедиция, ако пропуснеше някоя година, на следващата отиваше на две експедиции. И когато се върнеше, бяхме като на меден месец всеки път – толкова беше хубаво мъжът, когото обичам, да си бъде отново вкъщи. Както и за децата. Те се появиха доста скоро – когато бях на 24, се роди синът ни Лука, а две години по-късно се роди и второто ни дете, после и третото. Те също бяха много щастливи, когато Андрей се връщаше от експедиция, защото когато той си беше вкъщи, беше вкъщи в истинския смисъл на думата – прекарваше много време с нас. А и след като родих децата, аз не спрях да се катеря – може би защото Андрей прояви разбиране, знаеше колко обичам това и нямаше очаквания да си стоя вкъщи.
 
Андрей: Първо, ние се обичаме, а и двамата обичаме планината – това е много важно. Когато бях прекалено фокусиран върху планините, Мария беше тази, която ми напомняше, че имаме семейство, и това е причината аз все още да съм жив, защото бях толкова луд, че исках още и още, и още... Тя беше мой пристан и аз винаги обичах да се завръщам вкъщи.

Двамата се срещат, когато са на 18 години. Мария е деветото дете в семейството, на което Андрей гостува често.

Мария: Брат ми беше алпинист и се катереше с Андрей. Беше председател на алпийския клуб в нашия град, Кран. Често след сбирка на клуба момчетата идваха вкъщи. Беше ми интересно да ги слушам какво са правили, да гледам снимките им. Андрей вече беше много известен, заемаше важно място в алпийския клуб, в моите очи стоеше високо, имаше вече много преминати маршрути. Нейц Заплотник виждаше в него една бъдеща легенда, виждаше в това младо момче колко много обича да се катери и започна да го води на по-сложни изкачвания, после – и в Хималаите. По онова време аз бях начинаеща, Андрей беше звездата. Тези момчета не искаха да се катерят с начинаещите и аз започнах да ходя с други приятели, с времето ставах все по-добра, започнах да се интересувам от по-трудни маршрути и да ставам интересна за Андрей.

Андрей: Нейният брат е 5 години по-голям от нея. Бил съм в къщата им преди да се запозная с Мария и всеки път, когато ходех при Тоне, така се казва брат ѝ, той все ме запознаваше с някой друг от братята или сестрите си, а аз се обърквах кой, кой е в това семейство.

Мария: Мисля, че хората се срещат с определена цел, неслучайно. Така е с всяко нещо в живота. Трябвало е да срещна Андрей.
Андрей: Ние сме родени един за друг.
Мария: Да, и аз така мисля.

През 1990 г. Мария и Андрей Щремфел стават първото семейство, достигнало Еверест.

Мария: Не мисля, че това ни промени много. И двамата имахме работа, не бяхме професионални спортисти. Аз бях учителка по биология, а Андрей – по физическо възпитание. След Еверест беше по-лесно да си вземем отпуск, за да отидем в Непал. Сезонът за изкачвания в Хималаите обикновено е по учебно време и е невъзможно да си вземеш отпуск, но ние бяхме станали известни и имахме нужния клас в спорта, който ни позволяваше това.

В нашия живот обаче да бъдем известни никога не е било важно. Никога не сме имали много спонсори. Не сме и искали, защото е било по-важно да сме свободни. Не сме имали много пари, всичко отиваше за катерене, за пътувания, за експедиции, за екипировка… Но въпреки това, имахме хубав живот – имахме достатъчно, за да преживяваме, за нещата, които обичахме. Това може би е част от отговора и на първия Ви въпрос – ние сме в такива отношения, защото спонсорите окупират човек, карат го да се отделя от семейството си за дълго време, да си поставя цели, които може би са прекалено високи…

Върху него нямаше този натиск да прави постижения, не е имал притеснения дали ще успее, или не. Тази енергия беше за семейството, а не за това какво биха казали компаниите. 

Андрей: Спонсорите искат винаги нещо още по-трудно, по-сложно, затова ако нямаш спонсори, ти си свободен. Ако някой ни е търсел за интервю, сме се отзовавали, разбира се, но не сме търсили медиен интерес. Върху нас не е имало този натиск – да отговаряме на очаквания да имаме много медийни участия и т.н. Никога не съм търсил слава. Просто катерех, защото ми харесваше.

Мария: По този начин можехме да сме свободни. Андрей можеше да прави това, в което вярва, което може и иска. След като се качихме на Еверест заедно, имаше много статии за нас, много предавания, после – няколко месеца по-късно интересът започна да спада. Когато Андрей получи първия „Златен пикел“, имаше голямо възхищение, отново голям интерес, но „всяко чудо – за три дни“. За нас обаче това беше добре. Интересно, но сега, докато говорим с Вас, докато се опитваме да отговорим на въпроса Ви, аз откривам нещо ново за себе си, за нас, с Андрей. Никога не сме говорили с него за това влияние на медиите, спонсорите, известността върху живота ни.

През 1992 Андрей Щремфел и партньорът му Марко Презел получават най-престижната награда в алпинизма – “Златен пикел”, за изкачването в алпийски стил на осемхилядника Канчендзьонга – Юг, по нов маршрут по южния ръб. През 2019 г. Щремфел получава втори "Златен пикел" – този път за цялостна кариера. Отличие, което преди него е присъдено на едва 9 души в света.

Мария: Едва когато той поостаря, хората научиха какво е направил в алпинизма. Меснер каза, че Андрей е може би един от петимата алпинисти, които са променили философията на хималаизма.

Андрей: Беше много интересно, когато се качихме на Канчендзьонга с Марко Презел, тогава се случи трагедия, двама души загинаха в същата експедиция, но по друг маршрут. За словенските медии нашето изкачване не беше важно. След година, когато за него получихме „Златен пикел“, едва тогава медиите го забелязаха.

Питам Мария как се справя като жена водач, когато се налага да води мъже.

Мария: Андрей е водач от над 40 години – много време. Имаме 3 деца, ходим на работа, семейство сме и един от нас трябваше да е „нормален“ заради децата – да ги води на училище, да се грижи за тях. Когато поотраснаха, заведох сина си и негов приятел на Монблан, бяха на по 18, в края на гимназията. Тогава не бях водач, просто ги заведох и там установих, че неговият приятел никога не беше слагал котки на обувките си, а пък синът ми имаше проблем с височината, оказа се, че не му понася. Нямах познания как да се справя с тази ситуация – на голяма височина, имахме проблем, а дотогава бях ходила в планината все с подготвени, опитни хора. Сега не знаех какво да правя с двамата младежи. Успяхме да изкачим върха и да се върнем, но за мен беше много труден момент. Разбрах, че са ми нужни нови познания, и когато децата пораснаха, а аз имах вече повече време, исках да водя хора, това ми харесваше, бях на 47 и започнах това дълго и трудно обучение за алпийски водач. Понякога си задавах въпроса – защо се захванах с това, но вече всичко е наред.

В дългогодишната си алпийска кариера двамата преживяват редица моменти, в които виждат как животът им "виси на косъм".

Андрей: Когато слизахме от Дхаулагири през 2005 г., бяхме трима, горната част не е толкова лесна, бяхме малка експедиция, без носачи, над лагер 3 не фиксирахме въжета, тук-там имаше остатъци от стари въжета, качихме се на практика без парапети. На слизане, точно метър преди Мария да се закачи за едно такова старо въже, тя се подхлъзна и започна да се пада надолу… Далеч по-трудно е да гледаш подобно нещо – как някой пада надолу, отколкото да си в неговата позиция. Мислех, че това е краят… Беше прекалено заледено и не можеше да се използва пикел, беше стръмно и склонът беше може би 200-300 м, а надолу - още 2000 м падане. По някакъв начин обаче тя спря на едно скалисто място. На около 7500 м и дори повече височина. После успяхме да се слезем до базовия лагер.    

През 2009 г. двамата оцеляват в лавина, докато за тях снимат филм.

Андрей: Снимаха ни в Юлийските Алпи. Не бяхме свикнали да сме в ролята на актьори, да ни казват – застанете тук, направете така, нека още веднъж и т.н. В цялата тази суматоха забравихме, че сме все пак в планината, а не на някаква сцена, не внимавахме много какво се случва около нас. Беше слънчево, затопли се и целият сняг над нас стана нестабилен, предишния ден беше навалял 20 см нов сняг. Падна огромна лавина. Повлече ни 300 м. Нямахме спасителна екипировка. Наблизо беше само снимачният екип. Затрупа ни до гърдите, главите – не, и се спасихме.

През 1979 г. Андрей Щремфел и Нейц Заплотник стават първите алпинисти в света, които успяват да изкачат Еверест по Западния му гребен в неговата цялост.

Андрей: Там пък се подхлъзнах на слизане, в Кулоара Хорнбайн. Раницата ми се закачи на една скала и паднах по склона надолу. Бях обаче достатъчно силен, за да се завъртя и да се задържа с пикела си във фирна. Два дни по-късно шерпът Анг Фу нямаше този късмет.

На слизане от върха другата свръзка – Стипе Божич, Стане Белак и шерпът Анг Фу, претърпява инцидент. Непалецът се подхлъзва, но не успява да се задържи, пада от 2000 м и загива – само ден, след като е станал първият човек, изкачил Еверест по два различни маршрута (първият път е през 1978 г., заедно с Волфганг Найрц, по нормалния път, в рамките на известната австрийска експедиция, в която Райнхолд Меснер и Петер Хабелер правят първото изкачване на Еверест без допълнителен кислород).

Питам Мария и Андрей как да реагирали децата им на техните рисковани преживявания в планината. Не са ли се опитвали да ги спрат?

Андрей: Не сме им обяснявали много какво ни се случва.
Мария: Те не знаеха за какво става дума (смеят се).

Семейство Щремфел бяха в България със свои приятели, но не алпинисти, а музиканти. Казват, че това им помага да преместват от време на време фокуса си извън катеренето и алпинизма. Да пътешестват и да си говорят и на други теми.

Към младите алпинисти отправят следното послание:

Мария: Не е нужно да постигат бързо високо ниво. Планината изисква да я опознаваш стъпка по стъпка. Там загубих сестра си, знам колко опасно може да бъде. Напоследък е опасно и от гледна точка на това, че някой, който е добър в спортното катерене, минава 7а например, и очаква, че в планината ще е същото. А то не е. Не е само да изкатериш една стена – преди това има подход до нея, след това трябва да слезеш, да имаш късмет с времето, да знаеш как да се осигуряваш. И това желание бързо да станеш по-добър, да стигнеш бързо високото – планината не го търпи дълго.

Андрей: Важно е хората да се катерят не за друго, а защото им харесва. Не за да си направят хубави снимки или да се хвалят с това.

Мария: Много се радвам, че младите хора ходят в планината, но трябва това да бъде с уважение и любов към планината. Искам да кажа и на жените – да не спират с това, след като станат майки. Има подходящи маршрути, които не са толкова опасни. Възможно е да бъдеш и майка, и катерач. Да правиш това, което обичаш.

Интервюто на Таня Иванова с Мария и Андрей Щремфел беше излъчено в предаването "Нощен Хоризонт" на Българското национално радио на 28 декември 2024 г. Можете да го чуете в звуковия файл горе.
===
Ако харесвате това, което правя, можете да видите секцията "Ако искаш да ме подкрепиш" в основното меню на този сайт. Благодаря!