Не достигането на върха е важно, а какво се случва по пътя дотам, как го правиш и с кого – това казва световноизвестният полски алпинист Адам Биелецки, който през ноември 2024 г. беше гост на най-голямия фестивал на планинарското и екстремно кино в Югоизточна Европа – Банско филм фест.

Свръхенергичен, весел, дружелюбен – докато разговаряхме и се смяхме, се чудех дали наистина това е онзи Адам Биелецки, за когото бях чела толкова много и който беше преживял всичко онова, за което ще стане дума след малко. Когато чух слушах записа (оригиналният звук с цялото интервю е в английската версия тук), забелязах, че музиката в лоби бара на хотела се променя в синхрон с темите, по които разговаряме. Някак при Биелецки всичко изглежда естествено и случващо се с лекота.

Роден е през 1983 г. в град Тихи, Полша. Завършва психология в престижния Ягелонски университет в Краков. Първото си по-значимо изкачване прави на едва 17-годишна възраст, когато достига сам и в в алпийски стил седемхилядника Хан Тенгри. Мисля, че избира да е сам поради характерови или възрастови особености, а той ми отговаря следното:

"Преди това бях с приятели на Пик Ленин – не успяхме да изкачим върха заради лошо време, а после трябваше с друга група приятели да се качим на Хан Тенгри. Те идваха от Полша и трябваше да се аклиматизират, аз бях вече аклиматизиран и нямах време за цяла седмица трекинг, прехвърлих се с хеликоптер до базовия лагер, тъй като бях обещал на родителите си, че ще се прибера навреме за училище. Това все пак беше първата ми експедиция и не исках да ги разочаровам".

През 2011 г. изкачва без допълнителен кислород първия си осемхилядник - Макалу, заедно с Томаш Волфарт и със знаменития Артур Хайзер, който го включва в програмата си "Полски зимен хималаизъм". Супер шанс за тогава 28-годишния Биелецки.

На 9 март 2012 г. той и Януш Голомб осъществяват първото зимно изкачване на Гашербрум 1. Това е и най-високата точка, достигана дотогава през зимата в планината Каракорум в Пакистан.

"Винаги съм мечтаел за тези големи планини. Като дете исках да направя някое първо зимно изкачване, защото съм поляк, за нас това е нещо естествено, исках да направя нов маршрут на някой осемхилядник. Първият беше Макалу през есента, но вторият беше Гашербрум 1 през зимата. Определено студът беше най-големият проблем. По-късно срещнах Карл Габл – известният метеоролог, който ни беше изготвил прогнозата за времето, и той ми каза, че денят, в който сме били на върха, е бил най-студеният за цялата му кариера – минус 72 градуса.

Вторият голям проблем през зимата е силният вятър, т.нар. джетстрийм. И третият – може да е изненадващо за повечето хора, защото свързват едно зимно изкачване с много сняг, но в Каракорум в този сезон, заради силния вятър, има много по-малко сняг. Катериш или по скала, или по лед. Планината става като стъклена, изисква много по-ангажиращо и технично катерене. С Януш получихме малки измръзвания, по носовете, а аз – и на големия пръст на единия крак, който и до ден-днешен е по-уязвим от студа. Но се разминахме с операции и усложенения."

През лятото на същата година Адам Биелецки достига К2, отново без кислороден апарат, както ще се придвижва във всички свои експедиции.

"Винаги съм искал да бъда алпинист, но след като на 17 изкачих първия си седемхилядник, трябваше да чакам 11 години, за да получа своя шанс да отида на осемхилядник. Веднъж получил този шанс, се опитах да се възползвам максимално, започнах да ходя от експедиция на експедиция и за две години изкачих общо 4 осемхилядника, като на два от тях направих първо зимно изкачване. Бях толкова жаден за това, че не можех да се спра".  

Толкова млад и вече толкова успешен, чувствахте ли се безсмъртен тогава или напротив – като "прашинка във вятъра"?
 
"Когато започнах да се катеря, бях глупав, знаех малко. Предимството на младостта е, че не се страхуваш толкова за себе си. През тези 11 години – между първия ми седемхилядник и първия осемхилядник, бях фрустриран, че голямата ми мечта не се сбъдва, но от днешна гледна точка, се радвам, че на 19-20 нямах шанса да бъда в тези големи планини, защото – предвид начина, по който го правех, ми се струва, че щях да имам много хубава, но твърде кратка кариера в алпинизма. Вероятно щях да загина. Имах нужда от този дълъг период, за да изуча изкуството на катеренето и колко опасно е то, да започна да го правя по-безопасно. Когато получих своя шанс, вече бях завършен алпинист. Не целта определя колко рисковано е това, което правиш, а доколко си подготвен за него. Първите ми години в алпинизма, макар да не съм бил на много екстремни върхове или маршрути, са били много по-опасни. Сега правя по-сериозни изкачвания, но съм много по-мъдър и е по-безопасно."

На 5 март 2013 г. е ред на първото зимно изкачване на Броуд Пик, заедно с Мачией Бербека, Артур Малек и Томаш Ковалски. На слизане Бербека и Ковалски изчезват и 3 дни по-късно са обявени за мъртви.

Дали подобни моменти правят човек по-силен или по-слаб?
 
"Труден въпрос. Наистина не знам. Смъртта в планината е тъмната страна на нещата и винаги е много трудно да я приемеш. За 25 години списъкът на приятелите ми, които загинаха в планината, става все по-дълъг и това е нещо, с което не можеш да свикнеш. Всеки следващ път е все така трудно. Не знам дали ме прави по-силен или по-слаб, но винаги нося спомена за тези хора със себе си в планината, по някакъв начин те винаги са с мен."

През 2016 г. участва в експедиция, водена от Денис Урубко, за изкачване на Канчендзьонга, в която е и Боян Петров. Българинът е отстранен от Урубко и успява да изкачи самостоятелно върха.
 
"Познавам Боян много добре, срещал съм го няколко пъти. На Канчендзьонга той щеше да се присъедини към нас за опит по Северната стена, обаче се оказа, че е с диабет и беше скрил това. Получи криза и нашият лидер Денис Урубко се уплаши. Той каза: "О, не, ти не си ни казал за това и не можеш да дойдеш". Спомням Боян като много приятен човек, дружелюбен, силен алпинист и много се натъжих, когато разбрах, че е загинал."  

През януари 2018 г. Биелецки участва в полската експедиция, която се опитва да осъществи първото зимно изкачване на К2. По същото време получават сигнал, че на Нанга Парбат има нужда от помощ. Малко след като изкачват този осемхилядник, полякът Томаш Мацкиевич и французойката Елизабет Револ започват да бедстват. Четирима от експедицията на К2 – Биелецки, Денис Урубко, Ярослав Ботор и Пьотр Томала, са транспортирани с хеликоптер. За една нощ Биелецки и Урубко изминават над 1000 метра денивелация и успяват да спасят Револ. Заради лошите условия, Мацкиевич, който е някъде в по-горните части на Нанга Парбат, не дочаква помощ.

Интервюирах Револ преди няколко години тук, в Банско, но тя не искаше да говори за Нанга Парбат. Вашата версия за случилото се там?

"Според мен Томек и Елизабет тръгват на атака без достатъчна аклиматизация, което довежда до това той да развие височинна болест и снежна слепота. Елизабет се обажда за помощ. Веднага щом разбрахме, ми беше ясно, че ние сме единствените, които могат да помогнат, защото са много малко хората с опит в зимните изкачвания на осемхилядници, а сред тях само ние имахме аклиматизация и бяхме наблизо в онзи момент. Въпросът беше да уредим навреме подобна спасителна акция в Пакистан, където единствените хеликоптери са на армията и да се разбереш с пакистанските военни не е толкова лесно. Много хора бяха замесени в това – дипломати, алпинисти, близките на Елизабет.

Когато получихме разрешение за полет с хеликоптер от Базовия лагер на К2 до Базовия лагер на Нанга Парбат, стана тъмно. С моя приятел Денис трябваше да избираме – дали да чакаме до сутринта, или да се катерим пред нощта. Всеки час имаше значение, защото те бяха изложени на тези тежки условия с дни, нямаше време за губене. Достигнахме Ели на 6400 м височина, беше сама. Каза ни, че когато оставила Томек, той вече е бил в безсъзнание. Не можехме да направим нищо за него, защото дори и да го бяхме намерили – което означаваше още 1000 метра катерене, ако той беше в безсъзнание, нямаше да може да се придвижва на собствен ход, нямаше как ние, двамата (с Урубко), да го свалим по този труден, техничен терен. Освен това, не можехме да оставим Ели, защото тя нямаше да оцелее още една нощ, така че трябваше да помогнем на нея и да се простим с надеждата да спасим Томек...

Що се отнася до Ели – възхищавам се на нейната сила, защото онова, което тя преживя, много малко хора на тази земя могат да преодолеят. Тя е едно от най-коравите човешки същества на тази планета, условията бяха наистина нечовешки. Бил на осемхилядник през зимата и знам за какво става дума. Честно казано, ако изпадна в подобна ситуация, не съм сигурен, че бих се справил. Отнасям се с огромно уважение към нея и вътрешната ѝ сила, благодарение на която тя е успяла да слезе сама надолу, за да можем да стигнем до нея и да я спасим."

За спасяването на Револ Биелецки е удостоен с Ордена на Почетния легион – най-високото отличие на Франция за военни и граждански заслуги. В годините след това получава още редица отличия.

Няколко месеца след събитията на Нанга Парбат с Феликс Берг изкачват Гашербрум 2 по Западната стена.

Лидер на експедиции до върхове по целия свят, Биелецки развива умения във всички видове катерене и алпинизъм, като особено удоволствие му носят новите маршрути, които прави по някои от големите стени по света.

"Видях колко са се променили осемхилядниците, за които толкова бях мечтал, те не бяха такива, каквито бяха описани в книгите. В последните 15 години промените в Хималаите и Каракорум са огромни. Разбрах, че можеш да преживееш истински приключения на по-ниски върхове. За мен катеренето винаги е означавало да бъда независим, да разчитам на себе си, на своите умения и на уменията на партньорите си. Това в днешно време е невъзможно по високите върхове, защото наоколо има много хора, много фиксирани парапети.

За мен е далеч по-интересно да достигна неизкачван връх, който дори си няма име, например в Пакистан, отколкото да бъда 2568-ият човек, изкачил даден осемхлядник. Приключих с периода да следвам нечии чужди стъпки и сега е ред да оставя своите. Напоследък съм се насочил към последните неизследвани кътчета на планетата, към технични изкачвания в тези райони. Много се вълнувам от това, че през 21 век все още има такива места. Другото нещо, което правя, е да отмятам онези класически маршрути, за които съм чел като дете, защото станах алпинист именно заради тези книги. Освен това, преди да остарея или умра, искам да направя колкото е възможно повече нови маршрути."

Преди идването си в България Биелецки беше с канадеца Луис Русо на експедиция в долината Хунза в Пакистан, където стъпиха на два неизкачвани върха – петхилядник и шестхилядник. Под единия Русо падна от 20 метра буквално върху главата на Биелецки, която и този път издържа.

"Знаете ли, откакто съм по планините, имам вече доста опит в това (смее се). Три пъти съм бил в лавина, удряла ме е гръмотевица в Алпите, снежна пещера се е срутвала върху мен на един седемхилядник в Тяншан, преживях падане от 70 метра на Нанга Парбат, на Канчендзьонга пък паднах от 100 метра... Имам много такива истории. Оцелях, изкарах късмет, но това не ме е променило. Радвам се, когато изляза от подобна сложна ситуация, но съм абсолютно сигурен, че винаги ще има опасни моменти, защото това е част от катеренето. Не го правим заради самата опасност, не сме самоубийци, но без опасността катеренето няма да е същото, тя е част от играта и я прави по-интересна."

Вместо за своите успехи обаче, Биелецки избра да разкаже на публиката в Банско за един неуспех – за трите си опита за премиерно изкачване на Северозападната стена на Анапурна. Проследявайки трите експедиции в годините и случващото се около тях, полският алпинист показа как се разширява комерсиализацията във високите планини, но когато стане сложно и се стигне до стасяването на човешки живот, на помощ идват не клиентите, а истинските алпинисти.

Миналата година Биелецки отново участва в невероятна спасителна акция. След като беше помолен за помощ, се спусна в ледена цепнатина под Анапурна, за да извади тялото на паднал индиец, полякът обаче намери жив Анураг Малу, който беше прекарал 3 денонощия сред леда.

Вдъхновител на алпинисти и планинари по цял свят, Адам Биелецки отправи към тях следното послание:
 
"Не бива да следват другите, а сърцето си и своето въображение. Алпинизмът е въпрос на свобода – ние избираме как да го правим. Това, което научих и което сега е по-важно от всякога – има значение не само кой връх изкачваш, а в какъв стил. Кой маршрут, с кого и как. Защото двама може да изкачат един и същи връх, но единият от тях – с трима непалци, които носят оборудването, сменят кислородните бутилки и човекът просто се придвижва с жумара по фиксирания парапет. Другият се изкачва сам, без парапети, носи целия багаж, независим е от други... Постижението, макар и на един и същи връх, е на коренно различно ниво. Бъдещите алпинисти трябва да обърнат внимание на стила."  
 
И понеже е истински човек на екстремните спортове, няколко часа след презентацията си в препълнената зала на читалището в Банско Биелецки полетя с парапланера си от връх Тодорка в Пирин, а после се изкатери на скалите край Лакатник.

Интервюто на Таня Иванова с Адам Биелецки беше излъчено на 16 януари 2024 г. в предаването "Хоризонт до обед" на Българското национално радио. Можете да го чуете в звуковия файл горе.
===
Ако харесвате това, което правя, можете да видите секцията "Ако искаш да ме подкрепиш" в основното меню на този сайт. Благодаря!