
Бях чувала за Стипе Божич покрай първата българска експедиция до Еверест през 1984 г., когато петима наши алпинисти изкачват върха по Западния гребен. Първи преди тях са югославяните, през 1979 г., сред тях е и Божич. Около 40-ата годишнина от "Еверест 1984" възникнаха някои въпроси - кой, откъде е минал, и един от изкачилите се тогава българи - Николай Петков, се зае да обобщи и анализира данните (очаква се да издаде книга по темата). Реших, че трябва да допринеса, доколкото мога, с работата си като журналист и направих интервюта с двамата живи членове на югославката експедиция - Андрей Щремфел и Стипе Божич (интервюто ми с Щремфел също е публикувано в този сайт). И двете бяха излъчени в ефир от Българското национално радио. А сега - за Божич.
===
Родителите му одобряват странното му хоби едва когато научават за постиженията му от вестниците. През 1979 г. той е един от петимата алпинисти, които правят първото изкачване на Еверест по Западния гребен, т.нар. Жесток път. На слизане му се налага да прекара нощта на 8300 м височина - на открито, при минус 40 градуса температури, без спален чувал (естествено). През 1989 г. става вторият евроепеец след Райнхолд Меснер, изкачил Еверест два пъти. През 1992 г. е ранен от шрапнел по време на Хърватската война за независимост, а година по-късно преживява най-драматичната си експедиция - на К2, където едва оцелява.
В началото не сте имали одобрението на своите родители - какво Ви казваха те?
Божич: Роден съм през 1951 г. в малко село и по онова време никой не беше чувал за катерене, за алпинизъм, за Хималаите. Когато започнах да се занимавам в началото на 70-те години, родителите ми се чудеха какво е това, защо го правя, осбено баща ми - той ми забраняваше да се катеря.
Още първата Ви голяма експедиция е за изкачване на Еверест по най-трудния път - как се подготвихте и какъв опит имахте дотогава?
Божич: Преди това, през 1975 г. бях на връх Ношак (7492 м) в Афганистан, имах и някои изкачвания в Алпите. А когато ме избраха в югославската експедиция за Еверест, ни изготвиха програма за подготовка - тя включваше скално катерене до определена категория на трудност, на определена надморска височина и т.н. Освен това трябваше да се включим и в друга голяма организация - за изработване на екипировка, специални обувки, палатки и т.н. Не можеше да си купим тези неща от някой магазин, а се налагаше да ги изобретим и произведем в нашите предприятия в Югославия.
Тогава Вие изкачвате Западния гребен, като навлизате в кулоара Хорнбайн, докато първата свръзка минава от друго място, директно през Сивата кула. На място ли решихте да минете по кулоара или такъв беше тактическият план на експедицията?
Божич: Два дни преди ние да стъпим на Еверест, други Щремфел и Заплотник изкачиха върха през Сивата кула. Ние обаче бяхме трима, с нас беше и шерпът Анг Фу, и когато видях стръмната и бяла част, реших да минем леко вляво, на около 50 метра, по кулоара Хорнбайн. Тоест, ние, със Стане Белак и Анг Фу минахме по някакъв вариант на Западния гребен.
На слизане времето се влошава и се налага да прекарате нощта на открито, при минус 40 градуса, на 8300 м височина, без спален чувал. Какво си спомняте от тази нощ?
Божич: По време на изкачването времето беше доста добро, нямаше никакви облаци, нямаше вятър, а и ние се изкачвахме с допълнителен кислород, макар че по онова време бутилките и маските бяха доста примитивни. На слизане обаче, по средата на кулоара Хорнбайн, на малка площадка, около половин метър широка (наоколо беше много стръмно) се наложи да бивакуваме. Това е истински кошмар за всеки, който е наясно с изкачванията в Хималаите - беше много студено, кислородът ни беше свършил, а ние се опитвахме да издържим нощта, да оцелеем и някак си успяхме. Но след това, когато на сутринта се върнахме на същото място от склона, Анг Фу се подхлъзна и падна повече от 2000 метра до ледника Ронгбук. Това беше голям шок за нас със Стане Белак. Тогава си казах, че никога повече няма да се върна в Хималаите, защото бяхме станали много добри приятели. Бях в шок през целия път до дома си. Но после, нали знаете, животът продължава...
Две години след Еверест изкачвате Лхотце по нов маршрут на Южната стена. Въпреки че не достигате върха (а до 8150 м, в солово изкачване), считате това за своя най-голям успех в Хималаите. Защо?
Божич: Защото Южната стена на върха е голямо предизвикателство - когато я погреднете, това е огромна, гигантска стена, която изглежда невъзможна за изкачване. Тогава югославяните ме избраха да отида с тях и това изкачване беше най-доброто, което съм правил. Бяхме 53 дни там, времето беше много лошо, имахме едва 4-5 дни прозорец от хубаво време и успяхме.
През 1983 г. сте в експедицията на Манаслу, при която лавина убива Нейц Заплотник и Анте Бучан. Какво Ви помогна да преодолеете трагедията и само година по-късно да се върнете, за да изкачите върха заедно със словенеца Вики Грошел?
Божич: Бяхме добър екип от нашия клуб в Сплит, Хърватия. Поканихме и двама словенци, защото бяхме станали големи приятели покрай експедицията до Еверест - Вики Грошел и Нейц Заплотник. По време на аклиматизационно изкачване изведнъж се случи онзи ужасен инцидент. Тогава отново си казах, че никога повече няма да се върна в Хималаите, но на слизане с Вики обсъдихме случилото се и стигнахме до извода, че можем да направим нещо заедно, кандидаствахме за пермит и на следващата година изкачихме с него върха в алпийски стил. Това беше изкачване в памет на нашите приятели.
След успешните си експедиции до Еверест - отново, през 1989 г., Канчендзьонга (1991 г.) и опитът на Анапурна (1992 г.) идва ред на К2 през 1993 г. - една изключително драматична експедиция. Попадате в снежна буря, получавате снежна слепота, а един от партньорите Ви - Бощян Кекец, загива. Тогава мислехте ли, че ще умрете, или по някакви причини знаехте, че ще оцелеете?
Божич: Това беше може би най-драматичната експедиция изобщо. Четирима души достигнахме върха в много лошо време и започнахме веднага да слизаме. Тогава с Карлос Карсолио - приятел от Мексико, се наложи да бивакуваме на над 8000 м височина, в буря. На следващата сутрин, когато успяхме да се доберем до Лагер 4, срещнахме двама души, които трябваше да атакуват върха на следващия ден. Единият от тях обаче - Бощян Кекец, вече страдаше от хипоксия и състоянието му се влошаваше. Опитах се да му помогна, останах с него още една нощ - нямахме нито кислород, нито каквито и да е лекарства. На сутринта видяхме, че той ще умре и започнахме да го сваляме надолу, в бурни ветрове, но нямаше как да го свалим жив долу. Тогава аз и Звонко Пожгай започнахме да слизаме в ураганни ветрове, не знаехме накъде да вървим, аз имах вече снежна слепота, понеже се наложи няколко пъти да си сваля очилата, и вече не можех да виждам, Звонко получи измръзвания на пръстите. И когато стигнахме стръмна част, не можехме да помръднем, аз не виждах абсолютно нищо. Тогава той ми помогна, като ми казваше къде да стъпя. Когато стигахме до въже, аз се закачах за него, като помагах на Звонко също да се закачи, защото той пък не можеше да си движи пръстите. Така, за два дни и половина стигнахме до Лагер 1, където вече ни чакаше Горан Kроп, известен шведски алпинист, и така се спасихме.
Година по-рано участвате в Хърватската война за независимост, като подпомагате хърватската армия в планинските райони. Тогава пък сте ранен от шрапнел. Кой свят, според Вас, е по-жесток - на войната или на оцеляването във високата планина?
Божич: Това беше друг вид опасност. Никога не съм очаквал, че човек може да бъде мой враг. Хората винаги са били мои приятели, а сега срещу себе си имах врагове. Познавах всички хърватски планини и изпитвах нужда да помагам на нашите войници, на своите приятели да се справят. Освен това работех за телевизията, така че комбинирах двете неща - заснемането и битките.
Освен всичко това сте се занимавали и с пещернячество, изследвали сте и пустините...
Божич: Защото снимах филми, работех за телевизията може би около 30 години и за мен беше интересно да използвам познанията си от алпинизма, например - ползването на въжето. Снимах изследването на една вертикална пещера, 1400 м дълбока. Тогава достигнахме нейното дъно и после пещерняците ме викаха много често да ги снимам. А и като планински спасител ми се налагаше понякога да влизам в пещери и да спасявам хора.
А сега? Продължавате ли да се катерите?
Божич: Да, но много рядко, защото сега катерачите преминават вече много високи категории на трудност - например дъшеря ми, осма категория и нагоре. За мен е трудно да си намирам партньор, с когото да катерим класически маршрути.
Какво бихте искали да кажете на новите поколения катерачи и алпинисти?
Божич: Те трябва да намерят своя път и да бъдат много внимателни. Някога, в началото не знаех, че 50% от моите приятели ще останат завинаги в планините. Хората трябва да имат едно наум, че в планината са постоянно в опаност. Да се занимаваш с катерене и алпинизъм е голямо предизвикателство и аз много се радвам да виждам някого, който се опитва да изкачи стръмна стена в Хималаите. Има още много върхове и големи стени за изкачване пред вашето поколение!
===
Интервюто със Стипе Божич беше излъчено на 21 май 2024 г. по Българското национално радио: Стипе Божич: Преживях кошмара на всеки алпинист в Хималаите - (bnr.bg)
Интервюто можете да чуете в звуковия файл по-горе. Снимки - личен архив на Стипе Божич: stipebozic.com