Във времена на все по-редки постижения в алпинизма беше истинска радост да науча за изкачването на италианеца Стефано Рагацо (Stefano Ragazzo) по “Eternal Flame”. Потърсих го, за да ми разкаже повече, макар да бях наясно, че подобно приключение трудно може да бъде описано. То може само да бъде изживяно.

В свят на засилваща се комерсиализация Стефано напомни по безкомпромисен начин, че има как човек да прави стойностни постижения, воден от собствените си убеждения и от ценностите, характерни за алпинизма от висока класа. Италианецът, който е в Христова възраст (33 год. - бел.ред.), прекара 9 дни сам на една от най-внушителните стени в света, като успя да изкатери соло, с въже изключително техничния маршрут "Eternal Flame" (650 м, 7c+) на Безименната кула (6251 м) на Транго, в Пакистан. Това е първото преминаване на линията в този стил. Осъществено беше от 17 до 26 юли.

Маршрутът, често определян като най-трудното свободно катерене на голяма надморска височина, е дело на германците Курт Алберт, Волфганг Гюлих, Кристоф Щиглер и Милан Сикора през 1989 г. През 2009 г. е преминат свободно от братята Алекс и Томас Хубер. (Интервюто ми с Томас можете да прочетете и чуете тук).

По-рано тази година италианецът изкатери соло, с въже ”Носът” на Ел Кап, в Йосемити, САЩ.

Направихме интервюто онлайн, след завръщането на Стефано от Пакистан и малко преди да се отдаде на работата си като планински водач.

Ето го.

===
Интервю на Таня Иванова
Кога “Eternal Flame” се превърна в цел за Вас?

Стефано: През 2016 г. бях в Патагония със Силвия Лореджиян (Silvia Loreggian) - моята партньорка в живота и в катеренето. По онова време бяхме две 25-годишни хлапета, изпълнени с мечти. В Ел Чалтен споделяхме апартамент с още няколко американски приятели. Единият от тях беше Дейвид Кент Ръсел (David Kent Russell) - катерач и артист. Когато слезете на летището в Лос Анджелис, ще видите именно неговите графити на стената. В дългите периоди с лошо време в Патагония той постоянно рисуваше и много си говорехме за бигуол катеренето. Към края на престоя ни го помолих да нарисува нещо в дневника ми - да ми предложи някои големи стени, които да отида и да изкатеря. И той ми нарисува Ел Капитен и Безименната кула на Транго (на снимката със Стефано и дневника се виждат въпросните рисунки - бел ред.).

В продължение на няколко години мислех върху това, но то изглеждаше невъзможно. Междувременно изоставих на заден план много други неща: работата си като алпийски водач, някои приятелства и възможността да имам стабилен живот - просто за да последвам мечтите си в планината. И нали знаете - понякога животът ти дава знаци и от теб зависи дали да ги последваш. В последните 3 месеца тази година аз просто направих онова, което Дейвид ми беше нарисувал - изкатерих соло, с въже "The Nose" (по Ел Капитен) и "Eternal Flame" (по Безименната кула на Транго).

По онова време, когато бяхте в Пакистан, вашата партньорка Силвия, беше също там, само че като член на италианска експедиция до К2. Това ли беше причината да предприемете солово изкачване? 

Стефано: Миналата година започнах да организирам експедиция с нея до неизкачван връх в Пакистан, но през ноември Силвия беше поканена от Италианския алпийски клуб в друга експедиция - до К2 по повод 70-ата годишнина от първото изкачване на този връх. После започнах да организирам експедиция с няколко атлети на The North Face, но след като изкатерих дълъг маршрут в района на Монблан с един от тях, осъзнах, че не искам да ходя на такава "дива" експедиция с тях. Пак бях сам. През зимата думата „сам“ започна да присъства все повече в съзнанието ми и Безименната кула отново изплува от неговите дълбини. Това бяха онези знаци....

Били сте 9 дни на стената на Транго. Може ли малко подробности за солото Ви?

Стефано: Катерех "french free" - класическата техника, използвана за преминаване на маршрути като "The Nose", свободно, доколкото е възможно. Изкатерих свободно всички микстови въжета и повечето до категория 6c+. Цепките около 7a/7a+ се опитах да мина колкото е възможно по-свободно, но имах поне по една почивка на тях. От 7b нагоре беше изцяло изкуствено катерене, с изключение на няколко задължителни пасажа, които се наложи да премина на най-трудните въжета. Имах храна за 6 закуски и 5 вечери плюс блокчета, гелове и т.н.

Нещо като график на тези 9 дни:

1 - катерене до слънчев перваз;

2 - лошо време, в порталеджето;

3 - въжета 10, 11, 12;

4 - въжета 13, 14;

5 - въжета 15-19 (снежен перваз);

6 - лошо време, порталедже;

7 - въжета 20-25;

8 - въже 26;

9 - на върха.

В последните дни небето стана синьо и за първи път наоколо нямаше страшни облаци.

Как се чувствахте сам на такава внушителна стена с лошо време в допълнение? Някои алпинисти свирят на музикални инструменти (шега с белгиеца Шон Вилануева, който винаги носи своята флейта по време на изкачване - бел.ред.)...

Стефано: Мисля, че този път голямата разлика дойде от ума ми. Винаги съм се опитвал да се движа по течението (използва израза to follow the flow, който в катеренето означава да се движиш без напрежение, да бъдеш напълно фокусиран върху процеса, да усещаш движенията като автоматизирани, умът да е изключил напълно - бел.ред.) и и да не изпадам в негативни мисли. Когато идваше моментът, влагах цялата си същност в катеренето, а когато беше по-добре да чакам - просто оставах спокоен в порталеджето си (висяща палатка, в която катерачите на големи стени спят по време на многодневни изкачвания). Умът ми беше напълно изключен. Както когато си концентриран да преминеш маршрут на скалите - там сте само ти и скалата, нищо друго. Различното при Транго беше, че тази концентрация продължи не колкото преминаването на едно въже, а 9 дни. И когато стигнах върха, осъзнах, че не знам от колко дни съм на стената. Главата ми беше абсолютно празна и това беше прекрасно. Тогава коленичих и се разплаках. Погледнах К2, където беше Силвия, и усетих, че тя ми липсва.

Загубихте спонсора си точно преди експедицията, защото - както написахте в профила си - не сте публикували достатъчно в социалните медии. Как се отрази това на вашето приключение?

Стефано: Започнах да се катеря доста късно – след гимназията. Не съм професионален атлет на "пълен работен ден" и трябва да работя като планински водач, за да плащам за триповете и експедициите си. Годините на болка, отдаденост и учене ми се отплатиха. Винаги съм следвал своя път, понякога ми е било трудно, но аз винаги продължавам напред.

Снимки: личен архив на Стефано Рагацо