Днес паднах за първи път на водене на скали. 4 години чаках този момент.. Тренирах в залата, стисках гума по време на работа, бягах, йога правих, разпитавах десетки хора (даже на психиатър отидох, но той ме изгони) и какво ли не - само и само да съм подготвена, да е под контрола ми, да го предвидя, да минимизирам риска от травма, да овладея страха и най-вече, АКО падна, да не ми е гадно.

Стана толкова бързо, че после трябваше да питам осигуряващия какво точно е станало.
Все съм си мислела през тези 4 години, в които катеренето ми се въртеше около това да не падна, че първото ми падане ще е доста голямо сътресение - и емоционално, и физически, че ще се уплаша, ще блокирам, ще отворя нова страница в живота си, ще погледна на света по друг начин, ще отключа паранормални способности и кой знае какво. Ха!

А бях хванала проклетата, супер висока за ръста ми хватка толкова здраво, че вода щях да изтискам от нея като в оная приказка, само и само да не я изпусна, преди това бях спряла да дишам, за да се опна толкова високо, че да мога да я стигна, а когато острият й ръб се заби болезнено в сгъвките на вторите фаланги на три от пръстите на дясната ми ръка, си казах - майната му, извиках и успях да сложа още два пръста от другата ръка - така, почти облизваща скалата, нали ми следите мисълта, опитах да подпра някъде крак, за да се възнеса нагоре. И в този миг ръцете ми се изхлузиха, а аз паднах като морков от прозорец. И нищо. НИ-ЩО.

Изругах, та се сетих за мореплавателя Дончо Папазов, който в едно интервю съвсем чистосърдечно ми беше споделил - ами какво си казвам, Таня, в такива моменти, насред океана, нищо, ругая.
И аз така. То нямаше време за друго.

После пекна слънцето и трябваше да слизаме от скалите, та нямаше време за нов опит.
В София реших да открия сезона на черешите, хванах циганката, която ги продаваше, че се опитва да ме измами, а това толкова я изненада и обърка, че жената ми направи отстъпка.
Та сега седя на балкона, ям череши и си мисля, съвсем небрежно, че вероятно и със смъртта е така. Цял живот бягаш от нея, ослушваш се да не й паднеш (в ръчичките), особено пък - неподготвен, търсиш й смисъла, игнорираш я, правиш всичко възможно да станеш първият човек в света, успял да я избегне, и в един момент - ФЛЯС. И нищо. НИ-ЩО.

Разбира се, нямам измъдрен извод от това, понеже аз и по-рано си ядях, каквото ми се е яло. Просто понякога тия неща се случват - непредвидимо, неконтролируемо, фляснато. После, ако не си се споминал, ядеш череши, ако пък си - ги ядат другите.

Така де, все още не са минали 24 часа и ще изчакам да видя дали концепцията ми за живота няма да претърпи кардинални изменения, и дали няма да почна да лепя лъжици с дланите си. Сега ще отварям на татко бялото вино. То за кога да го пазя пък чак толкова много.

23 май 2023 г.