Направихме това интервю (за БНР) с легеандарния словенски алпинист по повод 40 години от българската експедиция до Еверест. През 1984 г. петима български алпинисти изкачват върха по Западния гребен. Те следват маршрута на югославката експедиция от 1979 г., а на слизане минават от югоизток като по този начин правят първия цялостен траверс на върха, останал в историята като Българския траверс.

Преди българските алпинисти най-трудният път към Еверест - Западният гребен, е преминат цялостно от едва двама души, словенците Йерней “Нейц” Заплотник и Андрей Щремфел. И двамата са явления в алпинизма, но Заплотник загива при лавина 4 години след Еверест, докато се опитва да изкачи Южната стена на Манаслу. Щремфел развива шеметна кариера, която включва:

* 3000 преминати маршрута в целия свят;

* 9 пъти успешно изкачване на осемхилядници (включително два пъти Еверест), на 3 от тях - по нов маршрут, до 3 осемхилядника достига в чист алпийски стил;

* стъпва на 3 неизкачвани преди това седемхилядника - Nyanang Ri, Menlungtse, Janak Chuli, в алпийски стил, по нов маршрут изкачва Gyachung Kang - един от най-високите седемхилядници, 7952 м.

Първия си осемхилядник - Гашербрум I, изкачва преди да навърши 21 години, по нов маршрут (Западен ръб). Две години по-късно прави историческото първо изкачване на Западния гребен на Еверест (нов маршрут) - с Нейц Заплотник. Следват Броуд Пик, Гашербрум II, Шишапангма , Канчендзьонга-Юг, Чо Ою, Дхаулагири и отново Еверест. 

За тези си постижения получава не веднъж, а два пъти най-престижната награда в алпинизма - през 1992 “Златен пикел” за изкачването на осемхилядника Канчендзьонга-Юг (нов маршрут по южния ръб, в алпийски стил), а през 2019 г. - “Златен пикел” за цялостна кариера. Щремфел е IFMGA алпийски гид с над 40 години опит в алпинизма.

Ето и интервюто ми с него

Кога изпитахте по-голямо удовлетворение - когато получавахте златните пикели или когато достигахте някой неизкачван връх?

Щремфел: Мисля, че съм бил най-удовлетворен, когато съм достигал някой връх, например когато стъпих на Канчендзьонга. Но, знаете ли, когато си във високата планина, винаги имаш притеснения, че може да не си за дълго щастлив. Може би 5 минути и после трябва да мислиш как ще слезеш, как ще слезе партньорът ти, ако е изтощен, какво ще стане с времето, ако дойде нощта, ако не знаеш пътя надолу и т.н. Но когато получих “Златния пикел”, особено втория път, нали знаете - голямата зала, вълнението... Трябва да призная, че чувството беше невероятно. Първият пикел беше за най-добро изкачване за годината, но съвсем различно е да получиш отличие за цялостната си кариера.

Изкачвате всичките си високи върхове по нови маршрути или в алпийски стил. Чудя се дали все още изпитвате онази откривателска треска, желанието да се впуснете в неизвестното, да сте първи.

Щремфел: Има 3 основни причини да съм от толкова много години в катеренето и алпинизма. Едната от тях е красотата на природата, която срещам. Аз затова и започнах да се катеря и да ходя в планините. Втората причина е приключението, защото всяко катерене е едно приключение, особено във високата планина, в алпийски стил, по нов маршрут. На 3 седемхилядника аз направих първото им изкачване. Това също е специално чувство... Третата причина е изследователството. Особено новите маршрути и неизкачваните върхове, това е едно от най-важните неща, които те отвеждат към тези върхове, желанието да изследваш.

А сега, 40 години по-късно, чувствате ли се готови да поемете същия риск?

Щремфел: Може би не. С годините остаряваш и не си подготвен да рискуваш толкова много. Но аз все още обичам риска, защото той е част от катеренето и алпинизма.

През 1979 г., когато със Заплотник достигате връхната точка на Еверест, съобщението Ви до Базовия лагер гласи: “Ние сме на китайската пирамида и не знаем какво да правим”. Какво имахте предвид, били сте замаяни от успеха, от умората? Спомняте ли си?

Щремфел: Времето да се насладиш на върха е много, много кратко. Последните метри до върха и първите минути горе, топлите чувства в сърцето... Вече не е необходимо да правиш още и още стъпки нагоре. Това е приключило... Чувството е мигновено, толкова бързо отминава. Докато се изкачвахме на Еверест, ние не мислехме за слизането, защото подобно мислене щеше да доведе до това да се откажем, щяхме да почнем да мислим колко е трудно, колко бързо напредва времето, дали няма да е по-добре да се върнем... Оставихме това да го мислим, след като достигнем върха, и там трябваше много бързо да започнем да мислим за слизането. Затова казахме такова нещо в съобщението до Базовия лагер, беше спонтанно, не го бяхме обмисляли. Ние бяхме заедно 3 месеца по време на тази експедиция, вечерите си говорихме помежду си за много неща и често си казвахме - давам пръст от дясната си ръка или готов съм да загубя всичките пръсти на краката си, само и само да достигна върха. Подготвяхме се за риска, но нито веднъж не бяхме обсъждали какво ще правим при гледката от върха. И когато се качихме, си казахме: “А сега какво? Това е върхът. Това е краят”. Бяхме малко “изгубени”, объркани. Тогава лидерът на експедицията Тоне Шкаря каза: “Добре. Уверете се, че сте направили много снимки на върха, на пирамидата, снимайте себе си и слизайте възможно най-бързо надолу”.

Тогава се изкачвате по най-трудния път, по Западния гребен. Можете ли да го опишете, какво го отличава?

Щремфел: Първата особеност на Западния гребен е, че се намира на най-високия връх. Щурмовият ни лагер беше на 8150 м - по-високо от половината осемхилядници, и от този последен лагер трябва да изкачиш още 700 метра до върха. Най-трудната част е на голяма надморска височина, тя е и най-техничната част. С изключение на стената на Лхо-ла, която също е трудна и стръмна, но се намира по-ниско. В най-горната част от маршрута имахме късмет, че двама членове на нашата експедиция - Мариян Манфреда и Вики Гросел, бяха поставили въже в камината, първия труден участък. На сивото стъпало имаше едно много трудно въже и това е скално катерене на около 8700 м височина! А пък най-високата част на маршрута, най-трудната, трябваше да я преминем соло, без осигуровка.

Може ли да уточним нещо - след Камината на Мафреда завихте ли наляво по Кулоара Хорнбайн или минахте право нагоре, през Сивата кула?

Щремфел: Минахме право през Сивата кула.
 

Защото видях топо в сайта на Стипе Божич и то очертава линия, заобикаляща Сивата кула и минаваща през Хорнбайн. Тоест, вашата свръзка и другата свръзка сте минали през различни места.

Щремфел: Да. След Жълтия пояс - да. Мисля също, че и българите, когато направиха повторението на маршрута, също минаха през Хорнбайн.

Не, те минават през Сивата кула.

Щремфел: Остава тогава да се уточни от коя страна на Сивата кула. Нейц искаше да минем от лявата й страна, не директно, а леко вляво, но аз погледах вдясно, стори ми се по-лесно и минахме оттам. Кулата започва след Сивото стъпало. Има една по-лесна част и след това става стръмно. Там ние минахме вдясно.

Тоест, двамата с Нейц Заплотник сте единствените през 1979 г., които преминават цялостно Западния гребен.

Щремфел: Да.
 

По онова време Словения е част от Югославия, от т.нар. Източен блок. Как се отрази това на Вашия път в алпинизма? Щеше ли да е по-различен той, ако бяхте родени на Запад?

Щремфел: Трудно е да се каже. Говорил съм много пъти с Крис Бонингтън, който живееше на запад, но никога не съм го питал как е било. Това беше времето на големите, тежките експедиции. След нас времето на тези експедиции приключи, с изключение на руснаците, които продължиха и направиха някои големи изкачвания в тежък експедиционен стил. Ние започнахме да мислим за алпийския стил, не за онзи, вече старомоден, стил. Обяснявам това, защото е трудно да се направи сравнение. Със сигурност западните алпинисти са имали по-добра екипировка, но ние по онова време сме си мислели, че имаме най-доброто, което можем да имаме. В социалистическите страни получавахме голяма подкрепа от държавата, защото тя искаше да покаже на останалия свят, че ние нямаме капитализъм и можем да се справим, че имаме достатъчно пари и т.н. Не знам как е било на запад по онова време - дали Бонингтън е трябвало да събира пари от спонсори, или е получил пари от държавата, не знам.

Защо решихте да отидете за втори път до Еверест, само че със съпругата си?

Щремфел: Словенци, които живееха в Италия, искаха да организират експедиция до Еверест, имаха пермит за американския маршрут по Западния гребен, и ме попитаха дали бих се присъединил към тях, понеже имах опит. аз не исках да отида втори път на толкова висок връх, и то на по-лесен маршрут. После дълго мислих и си казах: “О, Мария! Ако тя е с мен, може би ще ми бъде по-интересно да отида на Еверест още веднъж”. Казах на италианците, те се съгласиха и се качихме с нея, а тя стана първата жена от Словения, която изкачи Еверест.

А сега, ако някой иска да отиде на Еверест, какво бихте го посъветвали, предвид дългите опашки от чакащи хора под върха?

Щремфел: Да не отива.

В наши дни мнозина наричат “алпинизъм” изкачването на даден висок връх в комерсиална експедиция - по изградени от друг парапети, с шерпи, които се грижат за всичко, обилно снабдени с кислород, понякога - с хеликоптер до Базовия лагер, че и по-нагоре. По какъв начин тази индустрия влияе на алпинизма и на околната среда?

Щремфел: Знаете ли - за онези, които са алпинисти и които знаят какво е алпинизъм, това са просто туристи. Но масовата част от хората четат, че тези клиенти са изкачили върха, на тях това им се продава като алпинизъм, но то не е. Това обаче има голямо въздействие върху околната среда, защото на тази височина всичко, което те оставят в планината, се запазва там за 50-100 години, ако не го издуха вятърът. Сега нормалният маршрут е като огромна тоалетна, защото всеки екскремент остава, замръзва и стои там много, много години. Мисля, че е голям проблем. Но това зависи от непалското правителство. Преди 15-20 години изкачих връх Денали - най-високият в Северна Америка, в Аляска - там имаше много хора, но нямаше боклуци, защото всеки трябваше да си свали сам боклуците. Така че - възможно е. Освен това, броят на туристите, които могат да изкачат за един сезон върха, е ограничен - достигне ли границата, правителството казва: “Не, не може повече пермити, елате догодина”. На Еверест много пъти през есенния сезон е празно, няма туристи - защото е по-трудно, по-студено е, дните стават все по-къси, за разлика от пролетния сезон. Агенциите не водят клиенти в есенния сезон, когато е по-трудно да изкачиш върха. Затова се струпват всички през пролетния сезон, а правителството дава толкова пермити, колкото желаещи има.

Миналата пролет бяхте в Непал за Големия хималайски трек - най-дългият и най-предизвикателен трек в Непал.

Щремфел: Да, беше моя дългогодишна мечта и отидохме сами с Мария. Направихме го за 88 дни.

А сега накъде заминавате? Казахте ми, че на следващия ден отпътувате отново към Хималаите.

Щремфел: Сега отивам като планински водач - ще водя внуците на Нейц Заплотник до, така да се каже, гроба му под Базовия лагер на Манаслу. След лавината, при която той загина, тялото му беше открито и погребано на морените до ледника, но сега ледникът се топи, морените постепенно се свличат надолу, заедно с тялото на Нейц Заплотник и този гроб вече го няма.

След всичко, което сте преживели, какво послание бихте отправили към следващите поколения алпинисти?

Щремфел: Бих казал само това, че трябва да следват мечтите си. Не се изкачвайте някъде, за да спечелите “Златен пикел”, правете го за себе си.

Интервюто с Андрей Щремфел беше излъчено на 9 май 2024 г. по Българското национално радио: https://bnr.bg/horizont/post/101988631/andrei-shtremfel-za-everest-bahme-gotovi-da-si-jertvame-prastite-samo-i-samo-da-izkachim-varha

Интервюто можете да чуете в звуковия файл по-горе.
Снимка - личен архив на Андрей Щремфел