С Тончо Тончев се запознахме “на живо” през есента на 2023 г., по време на Банско филм фест, където той имаше презентация на тема “70 години от първото изкачване на Нанга Парбат”. През 1993 г. той става първият българин, стъпил на този осемхилядник. Случи се така, че направихме първата част от това интервю няколко месеца по-късно, по повод кончината на алпиниста Радко Рачев. Бях замислила текстът да е част от статия за Рачев, но Тончо се разговори и каза неща, които нямаше как да оставя в графата “това не е по темата”.

Радко Рачев е роден на 4 юли 1962 г. в бургаското село Трънак. После живее и учи в Айтос. Там се увлича първоначално по пещерното дело. Това ми разказа Янко Василев - Барбата, който е от Айтос:

“През 1978 г. бях завършил курса за младши инструктор по пещерно дело. Шефът на клуба Димитър Радев - Чичата имаше голямо доверие в мен и екипировката беше у дома. Радко беше ученик в техникума и беше голям мераклия да го науча как да пуска рапел, как да се самоизвлича, как да борави със самохватите, как да направи полиспаст за извличане на пострадал... И не само се научи, но ме надскочи... в пъти! И аз се гордея с това! Айтоските пещерняци печелехме състезаниe след състезаниe. После ме приеха във ВХТИ и се откъснах от тази среда за няколко години. Радко през това време надграждаше. Той направи полигоните на Чудните скали и после на нашата скала в Айтос, покриващи строгите изисквания за провеждане на състезания по спортно катерене. Беше част от състава на експедиции до Матерхорн, Аконкагуа, през 1992 г. участва в експедиция до Гашербрум II, чийто ръководител беше Минко Занковски, с Господин Динев, Тончо Тончев, Даниела - Дуца. През 1995 г. бяхме заедно на Хан Тенгри. Беше странен, неразбран от мнозина, понякога правеше неща, които потвърждаваха неговия характер. Като цяло, беше много силен - набираше се на една фаланга. Катереше с финес. В строителния алпинизъм беше ненадминат, само Сотето - Сотир Стойчев, от Пещера можеше да му бъде еквивалент”.

Пушеше много качак (правени цигари), разказва още Янко Василев - Барбата. Като се качил на Гашербрум с Господин Динев (без допълнителен кислород), Радко запалил един качак на върха пред смаяните погледи на западняците, берящи душа, и на онези - с кислородните апарати.

В негова памет Янко ми предостави текста на песен, която измислили с Димитър Радев - Чичата преди време и която, според него, отразява атмосферата на онези времена:

На Карандила, в тоз прекрасен дом,
събра се курса на един балкон.
Да ни прави нас треньора,
как да станем нови хора (х2).

Чокито умислен все върви,
свършиха, се нямаме пари.
Ще пробутам айтозлии,
в клуба на сливналии (х2).

Тръгва Ради по скалата бос,
иска да натрие нечий нос:
аз на тез от национала
ще им кажа ква съм хала (х2).

Ей от Странджа иде бърза вест,
доктор Панчев тръгнал е с експрес.
С Барбата с китарата,
засвирват те от гарата (х2).

Някои другари отстрани,
мислеха, че утре ще вали.
Но не знаят двамцата,
че пострадва мамцата (х2).

Радко Рачев почина на 24 януари 2024 г., на 61-годишна възраст, след онкологично заболяване на белите дробове.

През 1990 г. той изкачва най-високия връх в Южна Америка - Аконкагуа (6962 м). През 1992 г. с Господин Динев стават първите българи, стъпили на Гашербрум II. През 1995 г. осъществява първото българско изкачване на Дхаулагири, като първи от експедицията стъпва на върха, а ден след него успява и Тончо Тончев.
Тончев участва и в експедицията до Гашербрум 3 години по-рано:

“Качването беше в експедиционен стил, като всичките парапети бяха направени от четирима българи - до последния сантиметър. До щурмовия лагер оборудвахме маршрута и разни велики алпийски страни като Германия, Италия, Мексико, Испания се облагодетелстваха от нашия труд. Радко, Господин Динев, Радион Радоев и аз. А там бяха Карлос Карсолио от Мексико (четвъртият в света с Хималайската корона след Меснер, Кукучка и Лоретан), Ханс Енгл от Германия (третият човек след Меснер и Хабелер, изкачил Еверест без допълнителен кислород). Германците все пак помагаха тогава, носеха въжета нагоре, но българите бяха тези, които работеха по маршрута. Радко им викаше на другите “чакалите”, защото 50 души чакаха на едни българи, като клиенти”. Това ми разказа Тончо Тончев.

През 1995 г. той е отново в експедиция с Радко Рачев, но до Хан Тенгри, като аклиматизация за Дхаулагири. Двамата се изкчават на Хан Тенгри първи за сезона - нещо, което местните алпинисти ревностно следят.

“Казахстанската школа е много силна. Например, Анатолий Букреев - главното действащо лице в книгата “В разредения въздух”. Българите много се издигнаха в очите му, защото първи за сезона на върха да бъдат някакви чужденци и за 10 дни да се качат, докато онези (казахстанците - бел.ред.) са един месец по-рано там - това е нещо, което не се е случвало нито по съветско, нито в днешно време. Няколко дни след нас на върха се качиха и казахстанците, и вечерта, след като слязоха, се напихме с тях. На другия ден обаче се оказа, че един французин е в много тежко състояние, на 6100 м височина. Тъкмо бяха изтрезнели всички, някъде към 10-11 часа. Олег, шефът на легера, събра местните, обаче палатката им беше брезентова и всичко се чуваше, пък ние, пусто, и езика им знаем. Каза им, че трябва да се намерят двама доброволци, които да изнесат по най-бързия начин кислород нагоре, за да спасят човека. Спогледахме се с Радко - ще отидем двамата, ние 4-5 дни се чудим какво да правим в Базовия лагер, а те, хората са слезли снощи от върха, виж ги на какво мязат. Привикахме Олег. Казахме му, че всичко сме чули и че ние сме двамата доброволци - аклиматизирани сме, отпочинали, недей да караш свойте хора, няма да са по-бързи”.

Въпросът е отнесен към началника на Олег - небезивестният Казбек Валиев* (в момента - президент на Федерацията по алпинизъм на Казахстан). По радиостанцията Олег му обяснява, че българите не са клиенти, че са много добри алпинисти и че ще свършат работата. Валиев нарежда да ги питат колко пари искат, но Тончо и Радко отказват да вземат пари, за да спасят човек. Тогава Олег предлага да доставят по хеликопетра кашон водка за тях. Рачев и Тончев изнасят кислорода и помагат на чужденеца.

“С тази аклиматизация от Хан Тенгри - Дхаулагири щеше да бъде качен в алпийски стил от българи още през 1995 г.** Бяхме тръгнали в алпийски стил, обаче на 6700 м намерихме един човек с височинна болест, в много тежко състояние, нямаше да изкара нощта. И - да си го кажа направо - откраднахме от едни японци кислород, сложихме му и го довлякохме до Лагер 1. Там едни французи дадоха барокамера - нещо по-голямо от надувна лодка, с херметичен цип и се стяга през 20 см, помпиш вътре, за да сгъстиш въздуха. Но не можеш да го напомпиш и да го оставиш това нещо, защото трябва да влиза постоянно свеж въздух, има един клапан, който изпуска въздух и ти показва - ние го поддържахме цяла нощ на 3000 м (колкото е разреден въздухът на такава височина - бел.ред.), а бяхме на 5700. Човекът като престоя една нощ на 3000, подаврандиса (посъвзе се - бел.ред.) и на другия ден, залитайки, се спусна до Базовия лагер”.

Българите отлагат постижението си, за да спасят човешки живот.

Това е важно, защото в днешно време никой не иска да ти помогне, добавя Тончо. “Не е като сега, дето всеки си има планове и ще подмине човека. Не мога да си го представя да гледаш човек, че умира, и ти да го прекрачваш (Тончо визира лятото 2023 г., когато десетки членове на комерсиални експедиции до К2 прескачат умиращия пакситанец Мухамад Хасан, нает да работи там. Впоследсвтие част от тези клиенти бяха приветствани като герои и топ спортисти в собствените си страни заради изкачването на върха). Тогава нито кислорд сме знаели, пък за шерпи - само на снимка (смее се Тончо). Който е ползвал шерпи - шерпите са вървели след него, като носачи, не като сега”.

Веднага след експедицията до Дхаулагири казахстанците заминават на зимна експедиция до Манаслу. Лично Казбек Валиев кани българите да отидат с тях. Трябвало е само да платят всеки по 1000 долара, колкото е струвала частта от таксата за изкачване на върха.

“Казахме им, че нямаме толкова пари, а те ни предложиха да платим, след като се върнем в България. Букреев, който беше на Дхаулагири***, каза за нас - тия хора стават, аклиматизирани са, слизат от 8000. Хайде, каза (Валиев - бел.ред.), където сме 10 души, там и 12, колко ще ядете, все ще има една торба ориз и за вас. Досрамя ни. 1000 долара през 90-те години бяха много за нас, българите. Каквото имахме, си бяхме ошушкали, а като си обещал, че ще ги изпратиш тези пари, после ще трябва да вземеш заем и да го връщаш. Ама ще се върнеш зимата и няма да можеш да работиш половин година, докато дойде време да изкарваш пари (по онова време голяма част от алпинистите работят “от въже”, предимно по строежи - бел.ред.). И зимата с какво да изкараш, и заем да връщаш... После съжалявахме. Все пак да отидеш зимата на осемхилядник... Всичките казахстанци се качиха тогава.****

През 1996 г. Радко Рачев става републикански шампион по ледено катерене, а на следващата година - и Тончо Тончев. Това са времена, в които конкуренцията при мъжете в този бутиков спорт е сериозна.

“Стартираха над 80 души при мъжете. И Николай Петков, и Петко Тотев, и Германеца (Иво Нинов - бел.ред.) бяха в силата си”, спомня си Тончо.

Лично аз не познавах Радко Рачев, доколкото разбрах, в последните години се е бил изолирал от алпийските среди. 

Светла му памет!

И благодарности на Барбата и Тончо за разказите!

Следва продължение - Нанга Парбат.

---

* Първият казахстанец, изкачил Еверест - през 1982 г. прави премиерно изкачване на Югозападната стена на върха по време на Първата съветска експедиция в Хималаите; носител на званието “Снежен барс”.

** През 1997 г. Тончо Тончев и Николай Петков изкачват Дхаулагири без предварителна подготовка на маршрута и така записват в историята първото българско изкачване на осемхилядник в алпийски стил.

*** Букреев изкачва Дхаулагири на 8 октомври 1995 г. за рекордните по онова време за този връх 17 часа и 15 минути. В същия ден на върха стъпва и Радко Рачев - първо българско изкачване.

**** Става дума за втората изцяло казахстанска експедиция в Хималаите. На 8 декември 1995 г. Анатолий Букреев изкачва Манаслу. Още четирима негови сънародници стъпват на Манаслу тогава, всички - без допълнителен кислород, в експедицията, ръководена от Казбек Валиев. Букреев - един от най-великите височинни алпинисти на всички времена, загива от лавина две години по-късно, при опит да осъществи зимно изкачване на Анапурна.